— Боже мой, не. Ти просто си млада, здрава жена. Всъщност, при живота, който си водила досега, ти си емоционално много по-здрава отколкото може да се очаква. Наистина, Нора, ти ме смайваш.
— Предпочитам да те омая съвсем като се метна върху тебе.
— Май наистина си покварена — каза той и се засмя.
Рано в нежносиньото утро на двайсети, петък, те напуснаха Тахоу и се насочиха през щата към полуостров Монтърей. Там континенталната твърд проникваше дълбоко в океана и природното величие дори превъзхождаше кристалната красота на Тахоу. Останаха на полуострова четири дни и тръгнаха към къщи в сряда следобед, 25 август.
По време на пътуването радостта от семейния живот погълна всичките им мисли и те не обръщаха голямо внимание на чудото до себе си — почти човешкия ум на Айнщайн. Но той отново им напомни за невероятните си способности, когато късно същия следобед доближиха Санта Барбара. На четиридесет или петдесет мили от къщи стана неспокоен. Непрекъснато се въртеше на седалката между Нора и Травис, изправяше се за минута, после слагаше глава в скута на Нора или сядаше отново. Започна да вие необичайно. А на десет мили от дома им вече трепереше.
— Какво ти е, рошава муцуно? — обърна се тя към него.
Айнщайн упорито опитваше да предаде с изразителните си кафяви очи някакво важно и сложно послание, но тя не можеше да го разбере.
Половин час преди здрач, когато достигнаха града, излязоха от магистралата и подкараха по местните пътища, от гърлото на Айнщайн започна да излиза ту сподавен вой, ту басово ръмжене.
— Какво му е? — попита Нора.
Травис смръщи вежди:
— Не знам.
Когато навлязоха в дворната алея на неговата къща и паркираха под клоните на финиковата палма, ретривърът започна да лае. Не беше излайвал ни веднъж нито в колата, нито по време на цялото пътуване. Гласът му раздираше слуха в тясното пространство на кабината, но той не можеше да спре.
Когато слязоха от пикапа, Айнщайн се стрелна между тях, застана пред къщата и продължи да лае.
Нора тръгна по алеята към предната врата, но кучето се втурна към нея с ръмжене. Захапа единия крачол на нейните дънки и се опита да я събори. Тя запази равновесие и чак когато отстъпи заднишком до басейнчето за водопой на птици, то я пусна.
— Какъв дявол му е влязъл в главата? — обърна се тя към Травис.
Той гледаше замислено къщата.
— Държеше се по същия начин първия ден, в гората… когато не ме пусна да тръгна по тъмната пътека.
Нора се опита да примами кучето при себе си и да го погали.
Но Айнщайн беше непреклонен. Травис също опита да провери реакцията му и се запъти към къщата, но кучето заръмжа и го принуди да се върне.
— Стой тук — каза Травис на Нора. Тръгна към ремаркето на алеята и влезе вътре.
Айнщайн притичваше напред-назад пред къщата, поглеждаше вратата и прозорците, ръмжеше и виеше.
Слънцето се търкаляше бавно на запад и вече почти целуваше повърхността на океана, а кварталната уличка изглеждаше тиха, спокойна, точно както всеки друг ден, но шестото чувство на Нора й подсказа, че тук нещо не е наред. Топлият полъх от Пасифика носеше тихото шумолене от клоните на палми, евкалипти и фикусови дървета — звуци, приятни всяка друга вечер, но не и тази — сега в тях имаше нещо зловещо. Тя усещаше неопределима заплаха в удължените сенки, в умиращата оранжево-морава светлина на деня. Нищо, освен поведението на кучето, не я предупреждаваше за някаква близка опасност; тревогата идеше не от ума, а от скрит инстинкт.
Когато Травис се върна от ремаркето, в ръцете му имаше голям револвер. Беше го оставил незареден в едно шкафче на спалнята и той стоя там през цялото сватбено пътешествие. Сега Травис зареди целия барабан с патрони и затвори цилиндъра с щракване.
— Това наистина ли е нужно? — гласът на Нора беше неспокоен.
— Оня ден в гората наистина имаше нещо — каза Травис, — и въпреки че аз всъщност не го видях с очите си… разбери, косите на главата ми настръхнаха. Да, мисля, че оръжието може да потрябва.
Нейният собствен страх при шумоленето на дърветата и тъмните следобедни сенки й подсказваше какво е изпитал Травис в гората и трябваше да признае, че револверът я успокояваше поне мъничко.
Айнщайн вече не тичаше, а отново стоеше на поста си пред входа и не ги пускаше да се доближат до къщата.
Травис се обърна към ретривъра:
— Има ли някой вътре?
Бързо махване с опашка. Да.
— Хора от лабораторията?
Излайване. Не.
— Другото опитно животно, за което ни каза?
Да.
— Онова, дето беше в гората?