Да.
— Добре, влизам в къщата.
Не.
— Да — настоя Травис. — Това е моят дом и ние няма да бягаме от него, какъвто и дявол да има там.
Нора си спомни снимката с филмовото чудовище от списанието и бурната реакция на Айнщайн. Не вярваше в действителност да съществува нещо, даже и слабо напомнящо онова същество. Струваше й се, че Айнщайн преувеличава или пък не са разбрали точно какво се опитва да им каже за картинката. Въпреки това изведнъж й се прииска да имат не само револвер, но и голяма пушка.
— Това е „Магнум“ 357 — каза Травис на кучето, — и само един изстрел, даже в ръката или крака, може да повали много силен и ловък човек така, че той повече да не се изправи. Ще се чувства, все едно че го е ударил оръдеен снаряд. Имам отлични познания по огнестрелно оръжие и през всичките години досега съм тренирал стрелба по мишена, за да поддържам формата си. Наистина знам какво правя и няма да ми се случи нищо лошо там, вътре. Освен това, не можем просто да повикаме ченгетата, нали? Защото каквото и да намерят в къщата, ще ги учуди доста, ще започнат да задават много въпроси и току-виж, рано или късно, те прибрали отново в онази проклета лаборатория.
Решителността на Травис никак не харесваше на Айнщайн, но кучето притича по стъпалата до прага и погледна назад, сякаш искаше да каже: Е, добре, но няма да те пусна вътре сам.
И Нора искаше да влезе с тях, обаче Травис беше непреклонен и тя остана в предния двор. Стана й неприятно, но трябваше да признае, че без оръжие и умение да го използва, тя не може да направи нищо, за да помогне и вероятно само ще попречи.
Травис долепи револвера до себе си, отиде до Айнщайн пред входа и вкара ключа в бравата.
7
Травис отключи, пъхна ключа в джоба и бутна вратата навътре, като покриваше стаята с Магнума, внимателно прекрачи прага и Айнщайн влезе с него, без да го изпреварва.
Къщата беше тиха както обикновено, но във въздуха имаше някаква необичайна воня.
Айнщайн изсумтя тихо.
Слабата светлина на залязващото слънце проникваше едва през прозорците, защото завесите почти навсякъде бяха спуснати докрай. Но и в тази светлина Травис успя да види, че тапицерията на канапето е разкъсана. По пода се търкаляха късчета дунапрен. Една дървена етажерка за книги, очевидно разбита със сила в стената, бе оставила вдлъбнатини в мазилката. От екрана на телевизора още стърчеше настолната лампа, с която е бил строшен. По цялата стая се въргаляха книги, свалени от рафтовете и после разкъсани.
Въпреки полъха на свеж въздух от вратата, смрадта ставаше все по-непоносима.
Травис натисна стенния ключ на осветлението. Светна една лампа в ъгъла. Не светеше силно, но достатъчно за да разкрие още подробности от опустошението.
Сякаш някой е преминал оттук с верижен трион, а после — с моторна косачка, помисли той.
Къщата беше все тъй тиха.
Без да затваря вратата, той направи две стъпки към стаята, а под краката му ясно изшумоляха смачканите страници на съсипаните книги. Тук-там върху хартията и по белите късчета дунапрен забеляза тъмноръждиви петна и спря веднага, защото разбра, че това е кръв.
Секунда по-късно видя и трупа. Беше едър мъж, проснат настрани върху пода до канапето, полупокрит с книжни страници, корици и обложки, целите в съсиреци.
Айнщайн заръмжа по-силно и гневно.
Тялото беше само на няколко фута от входа на столовата и когато Травис се приближи, видя, че това е неговият хазяин, Тед Хокни. До него лежеше кутийка с инструменти „Крафтсмън“. Тед имаше ключ за къщата и Травис му бе позволил да идва по всяко време, за да извършва дребни ремонти. Неотдавна му беше заръчал да оправи доста неща — капеща чешма, развалена машина за миене на чинии. Очевидно, Тед бе дошъл от своята къща в същия квартал с намерението да поправи нещо. И ето, сега вече никой не можеше да помогне на самия него.
Отначало Травис помисли, че вонята е тъй непоносима, защото човекът е бил убит поне преди седмица. Но когато го видя по-отблизо, не забеляза подуване на трупа от газовете на гниенето, нито имаше следи от разложение, следователно не стоеше тук от дълго време. Може би само ден, дори по-малко. Отвратителната смрад имаше други източници: първо, хазяинът му беше с извадени вътрешности; освен това, убиецът явно бе покрил с урина и изпражнения тялото и всичко около него.
Нямаше ги и очите на Тед Хокни.
На Травис му се повдигна — не само защото изпитваше добри чувства към Тед. Щеше да му се погади от такава безумна жестокост независимо коя е жертвата. Убийство като това лишаваше смъртта от всякакво достойнство и някак унижаваше целия човешки род.
Тихото гъргорене на Айнщайн се превърна в неприятно и силно ръмжене, прекъсвано от рязък лай.