Нещо като рязка нервна конвулсия или удар на сърцето накара Травис да се извърне от трупа. Видя, че ретривърът гледа към съседната столова. Очертанията и сенките там бяха съвсем смътни, защото върху двата прозореца имаше плътни завеси и единствено от кухнята проникваше слаба, сивкава светлина!
„Тръгвай, махай се, вън!“ — му каза някакъв вътрешен глас.
Но той не се втурна навън, защото никога през живота си не беше бягал от нищо. Е, не съвсем никога: всъщност избяга и се скри от самия живот през последните години — бе позволил на отчаянието да завладее всичките му мисли. Скри се в кладенеца на самотата, а това беше истинското малодушие. Но нали всичко това остана зад гърба му, нали Айнщайн и Нора го превърнаха в друг човек, който няма право да бяга и да се скрие. Проклет да е, ако го направи.
Айнщайн застина на място. Изви гръб, сниши и издаде напред глава, и залая тъй бясно, че от устата му захвърча слюнка.
Травис пристъпи към сводестия вход на кухнята.
Ретривърът застана точно до него и продължи да лае още по-яростно.
С револвера пред гърди, търсейки успокоение в мощното оръжие, Травис направи една стъпка напред като стъпваше внимателно върху издайническите хартии по пода. Беше само на два-три фута от входа. Огледа напрегнато мрачната столова.
Лаенето на Айнщайн ехтеше в къщата, сякаш там се бе събрала цяла глутница подивели кучета.
Травис пристъпи още веднъж и тогава видя някакво движение в сумрака на стаята.
Замръзна на място.
Не. Нищо не мърдаше. Дали не му се привиждаше от самото напрежение?
Наслоените сенки покриваха всичко зад свода като сиво-чер креп.
Не беше сигурен дали наистина видя движение или това беше само плод на въображението му.
„Отдръпни се, махай се, още сега!“ — натрапчиво го съветваше вътрешният глас.
Без да му се подчинява, Травис вдигна крак с намерение да прекрачи в столовата.
Нещото в стаята помръдна отново. Вече нямаше съмнение, че то е там, защото се втурна от най-тъмния и далечен ъгъл на помещението, метна се върху масата за хранене и се обърна право към Травис, надавайки смразяващ кръвта крясък. В сумрака просветнаха блестящи очи и той видя една фигура с почти човешки ръст, в която — въпреки слабата светлина — се долавяше нещо несъразмерно. Онова вече слизаше от масата, готово всеки момент да скочи към него.
Айнщайн се втурна напред, за да отвлече вниманието му, а Травис опита да отстъпи назад и спечели секунда, в която трябваше да стреля. Но докато натискаше спусъка, се спъна върху засипалите пода разкъсани книги и падна назад. Изстрелът прокънтя, но той знаеше, че не е улучил, а е стрелял в тавана. Само за миг, докато Айнщайн летеше към нападателя, Травис успя да види чудовището със светещи очи по-ясно, забеляза зеещата крокодилска челюст, невероятно голямата уста и грапавото лице, обрамчено от зловещи, извити бивни.
— Айнщайн, недей! — изкрещя той, защото знаеше, че при сблъсък с това адско изчадие кучето ще бъде разкъсано. Без да губи време стреля отново, два пъти, както лежеше на пода.
Неговият вик и изстрелите не само спряха Айнщайн, но накараха противника да обмисли отново нападението срещу въоръжен човек. Създанието се извърна — бързо, много по-бързо от котка — и хукна през тъмната столова към вратата на кухнята. Отново за секунда Травис видя очертанията му на бледата светлина в кухнята и помисли, че не е възможно подобно нещо да стои изправено, но то стоеше някак, а деформираната му глава изглеждаше несъразмерна, двойно по-голяма от нормалното, имаше гърбица и твърде дълги ръце, завършващи с нокти като градинско гребло.
Стреля отново, този път по-близо до целта. Куршумът разкъса част от касата на вратата.
С див писък звярът изчезна в кухнята.
Какво беше това, за Бога? Откъде идеше? Наистина ли бе избягало от същата лаборатория, създала Айнщайн? Но как са успели да създадат такова чудовище? И най-вече защо? Защо?
Травис имаше добро образование; освен това последните години посвещаваше много от времето си на книгите, затова в съзнанието му проблеснаха възможни обяснения. Най-правдоподобното беше — структурни изменения на ДНК.
Айнщайн стоеше по средата на столовата и лаеше, с лице към вратата, в която изчезна онова нещо.
В хола Травис се изправи на крака, извика кучето обратно при себе си и то бързо и с желание се върна.
Накара го да мълчи и се ослуша напрегнато. Чу как Нора лудешки крещи името му от предния двор, но в кухнята не чу нищо.
Извика за успокоение на Нора:
— Добре съм! Нищо ми няма! Стой отвън!
Айнщайн трепереше.
Травис чуваше ясно двутактното биене на собственото си сърце и почти долавяше със слух как капчиците пот се стичат по лицето и гръбнака му, но не можеше да чуе нищо от посоката, където се скри онзи оживял кошмар. Не вярваше да е излязъл от вратата към задния двор. Мислеше, че съществото не иска да го виждат много хора и затова излиза само нощем, движи се предимно в тъмното, когато може успешно да се промъкне дори в немалък град като Санта Барбара без да го забележат. Денят беше все още достатъчно светъл и то сигурно не гореше от желание да го видят отвън. Освен това Травис усещаше близкото му присъствие, тъй както чувстваше чужди погледи зад гърба си, както предусещаше близката буря в горещ и влажен ден с прихлупено небе. Е, добре, то чакаше там, в кухнята, притихнало преди нападението.