Травис внимателно се върна до входа и пристъпи в полутъмната столова.
Айнщайн вървеше точно до него и нито виеше, нито ръмжеше, нито лаеше. Кучето изглежда разбираше, че Травис има нужда от пълна тишина, за да чуе и най-слабия звук, издаден от звяра.
Направи още две стъпки.
През кухненската врата пред себе си виждаше един ъгъл на масата, мивката, част от редицата кухненски шкафчета, половината машина за миене на чинии. Залязващото слънце беше зад стените на къщата и в стаята цареше сив сумрак, затова фигурата на чудовището не можеше да хвърли ясна сянка. Може би дебнеше отляво или отдясно на вратата или се бе качило върху стенен бюфет, откъдето можеше да го изненада с внезапен скок, влезеше ли в кухнята.
Травис се опита да измами създанието — надяваше се то да реагира веднага на първия признак за движение до вратата, затова прибра револвера зад колана си, грабна бързо един от столовете зад себе си, доближи на шест стъпки от кухнята и го захвърли силно през отворената врата. Още докато той летеше през кухнята, сграбчи револвера от кръста си и зае поза за стрелба. Столът се тресна в масата с пластмасово покритие, изтопурка по пода и се удари в машината за миене на чинии.
Жълтоокият противник не се хвана. Нищо не помръдваше. Когато тропотът престана, кухнята отново се изпълни с напрегната тишина.
Айнщайн издаваше непознат звук — тихо прекъслечно хъркане — и след момент Травис разбра, че той е предизвикан от неудържимото треперене на кучето.
Вече нямаше и капчица съмнение: неканеният гост в кухнята беше същото създание, което ги преследваше през гората преди повече от три месеца. През изминалите седмици то вероятно си е пробивало път на север предимно из пустите земи източно от населената част на щата, неуморно е преследвало кучето с някакво сетиво и по причина, която Травис не можеше да разбере.
В отговор на хвърления стол една голяма метална кутия с бял емайл издрънча върху пода точно до входа на кухнята, Травис отскочи назад от изненада и даде един мощен изстрел преди да разбере, това е само примамка. При удара в пода капакът на кутията изхвърча встрани и върху плочките се разсипа брашно.
Отново тишина.
Нашественикът беше отговорил на предизвикателството на Травис със свое, а това показваше, че е опасно интелигентен. Щом идва от същата изследователска лаборатория, проблесна в ума на Травис, и е резултат на подобни опити, той сигурно е умен колкото ретривъра. Това обясняваше и страха на Айнщайн от него. Травис още не можеше да свикне с мисълта, че кучето има почти човешки разум, камо ли да припише на онзи звяр нещо повече от животински ум; но събитията от последните месеци го научиха бързо да приема — и да се съобразява — с почти всичко.
Тишина.
В пистолета оставаше само един патрон.
Дълбока тишина.
Беше толкова изненадан от падането на кутията за брашно, че не успя да забележи от коя страна на вратата долетя, а и положението й на пода не му говореше нищо за скривалището на съществото, което я хвърли. Все още не знаеше дали нашественикът е отляво или отдясно на входа.
А и вече не беше сигурен дали изобщо е нужно да разбира къде се крие. Даже и с Магнума в ръка, не мислеше, че е разумно да влиза в кухнята. Възможно бе проклетото създание да е умно като човек. За Бога, все едно да влезеш гол в битка с мислещ моторен трион.
Светлината в източната кухня съвсем отслабна, стана почти тъмно. Смрачаваше се и в хола, където стояха Травис и Айнщайн. Неясни сенки изпълваха помещението, въпреки прозореца, отворената външна врата и лампата в ъгъла.
Някъде от кухнята се чу силното съскане на нападателя, звук, подобен на изтичащ газ, и веднага след това цък-цък-цък, което сигурно бяха стъпките на ноктестите му крака или ръце по твърда повърхност.
Треперенето на Айнщайн зарази и Травис. Чувстваше се като муха, ходеща по края на паяжина, която всеки момент ще стъпи в клопката.