Травис каза:
— Полицията ще ме търси за разпит, но ще знае, че не аз съм убил Тед Хокни, защото човек не може да го разкъса така. Затова няма да наложат запор върху моите спестявания.
— Ако зад изследванията, довели до създаването на Айнщайн и онова създание, стоят федералните служби — усъмни се Гарисън, — те няма да се успокоят до твоето задържане и от тях може да се очаква, че ще замразят банковите сметки.
— Може би. Но не е вероятно да го сторят веднага. Вие живеете в същия град и вашата банка трябва да прехвърли чека ми до понеделник.
— А как ще се справяте с парите междувременно, докато ви изпратя четиридесетте хиляди?
— От сватбеното пътешествие ни останаха малко в брой, имаме и пътнически чекове — отговори Нора.
— И моите кредитни карти — добави Травис.
— Могат да ви открият по кредитните карти и пътническите чекове.
— Знам — каза Травис. — Ще ги използуваме в градове, където няма да оставаме и ще се измъкваме оттам колкото може по-бързо.
— А когато купя разплащателните чекове за четиридесет хиляди, къде да ги изпратя?
— Ще поддържаме връзка по телефона — отговори Травис, върна се до дивана и седна при Нора. — Все ще измислим начин.
— А останалата част от твоите спестявания — и на Нора?
— Това ще оставим за по-късно — каза Нора.
Гарисън се намръщи леко.
— Преди да тръгнете, Травис, трябва да подпишеш документ, който ми дава право да те представям при всички възможни случаи. Ако някой се опита да замрази твоите или на Нора авоари, ще опитам всякак да го предотвратя — ако изобщо е възможно. Но докато разберат, че между нас има връзка, няма да се обаждам.
— Вероятно никой няма да посегне на Норините спестявания известно време. За женитбата споменахме само пред вас. Съседите ще кажат на полицията, че съм тръгнал заедно с някаква жена, но няма да знаят коя е тя. А вие казахте ли на някого за нас?
— Само на секретарката си, госпожица Ашкрофт. Но тя не е клюкарка.
— Добре тогава — каза Травис. — Не мисля, че властите ще разберат за сключения брак, значи, ще им трябва доста време да се доберат до името на Нора. Но когато го направят, ще открият, че вие сте неин адвокат. Възможно е и да проследят последните чекове, свързани с моите спестявания, с надеждата да разберат къде съм отишъл, а тогава ще видят двайсетте хиляди, които съм платил на вас и ще започнат да ви търсят…
— Тази ситуация не ми оставя миг покой — рече Гарисън.
— Може би — продължи Травис. — Но щом веднъж свържат мене с Нора и нас двамата — с вас, ще ви поставят под непосредствено наблюдение. Като стане това… при нашето следващо обаждане трябва да ни съобщите веднага, за да затворим телефона и прекъснем всяка връзка с вас.
— Разбирам чудесно — каза адвокатът.
— Господин Гарисън — обърна се Нора към него, — наистина, не сте длъжен да се залавяте с това. Искаме твърде много от вас.
— Слушай, дете мое, аз съм почти на седемдесет и една. Работата все още ми носи радост и дори продължавам заниманията си с ветроходство… но всъщност животът ми стана доста досаден напоследък. Точно това ми трябва — да раздвижи кръвта в старите ми жили. Освен това наистина вярвам, че сте длъжни да направите всичко за свободата на Айнщайн, не само по причините, които споменахте, но защото… човечеството няма право да употребява своята гениалност за създаване на други разумни същества и после да се отнася с тях като със собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. А в нашия случай справедливост и милост значи Айнщайн да остане свободен.
Айнщайн вдигна глава от скута на адвоката, погледна го с възхищение и зарови хладния си нос под брадичката на Гарисън.
В своя гараж с три места Гарисън държеше нов черен „Мерцедес 560 SEL“, по-стар бял „Мерцедес 500 SEL“ с бледосиня вътрешна тапицерия и един зелен „Джип“, който обикновено караше до пристана на своята яхта.
— Белият принадлежеше на Франсин, жена ми — каза адвокатът, като ги поведе към колата. — Вече почти не го използвам, но все пак го поддържам и карам достатъчно често, за да запазя гумите. Трябваше да го продам, когато Франи почина. В края на краищата това си беше нейната кола. Обаче… тя толкова обичаше своя бял, лъскав Мерцедес — спомням си изражението й, когато беше зад кормилото… искам вие да го вземете.
— Шейсет хиляди доларова кола, за да се измъкнем? — учуди се Травис и докосна с ръка лака на покрива. — Стилно бягство.