— Къде се намира Банодайн? ЪРВИН.
— Логично е — каза Травис. — Аз те намерих в горите северно от Ървин. Е, добре, открих те във вторник, осемнадесети май. Кога си избягал от Банодайн?
Айнщайн не отместваше поглед от пуловете, започна да вие и не избираше нищо.
— От всичко, което прочете — продължи Травис, — ти научи какво означава месец, седмица, ден и час. Вече имаш понятие за време.
Кучето се обърна към Нора и продължи да вие.
Тя обясни:
— Сега има понятие за време, но не е имал по време на бягството, затова му е трудно да си спомни колко дълго е скитал из гората.
Айнщайн незабавно започна да показва букви: ТОЧНО ТАКА.
— Знаеш ли имената на някои от изследователите в Банодайн?
ДЕЙВИС УЕДЪРБИ.
Травис записа името.
— А други?
С непрекъснати колебания за правилния правопис, Айнщайн успя да изпише ЛАУТОН ХЙИНЗ, АЛ ХАДСТАН и още няколко.
След като ги записа в мотелското бележниче, Травис попита:
— Значи това са някои от хората, които ще те търсят.
ДА. И ДЖОНСЪН.
— Джонсън? — каза Нора. — И той ли е един от учените?
НЕ. Ретривърът помисли минутка, разгледа купчинките букви и накрая ги избра: СИГУРНОСТ.
— Той ли е шеф на службата за сигурност в Банодайн? — попита Травис.
НЕ. ПОВЕЧЕ.
— Сигурно е от някое федерално управление — каза Травис на Нора, докато тя връщаше буквите по техните места.
Нора се обърна към Айнщайн:
— Знаеш ли първото име на този Джонсън?
Айнщайн заразглежда буквите, издавайки тих звук. Травис точно щеше да му каже, че няма смисъл да се мъчи, ако не знае първото име на Джонсън, но точно тогава кучето опита да го напише: ЛЕМУУУЛ.
— Няма такова име — каза Нора, прибирайки буквите.
Айнщайн опита пак: ЛАМИУУЛЛ. После: ЛИМУУЛ.
— Това също не е име — рече Травис.
Трети опит: ЛИМУЕЛ.
Травис разбра, че кучето прави опит да изпише името звук по звук с познати думи. Той сам избра шест буквени пула: ЛЕМЮЪЛ.
— Лемюъл Джонсън — изговори го Нора.
Айнщайн се наведе напред и подуши врата й. Започна тъй да се гърчи от удоволствие, че е успял да предаде името, та чак пружините на мотелското легло заскърцаха.
После престана да души Нора и написа ТЪМЕН ЛЕМЮЪЛ.
— Тъмен? — учуди се Травис. Да не би под „тъмен“ да разбираш… зъл?
НЕ. ТЪМЕН.
Нора върна буквите и попита:
— Опасен?
Айнщайн изсумтя към нея, после към Травис — явно искаше да им каже, че понякога са непоносимо тъпи. НЕ. ТЪМЕН.
За момент постояха мълчаливи и умислени и накрая Травис възкликна:
— Черен! Искаш да кажеш, че Лемюъл Джонсън е чернокож.
Айнщайн бафна съвсем тихо, поклати глава нагоре-надолу и помете с опашка покривката на леглото. После посочи двадесет и осем букви, най-дългия отговор досега: ВСЕ ОЩЕ ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИТЕ.
Нора се засмя.
Травис отбеляза:
— Много си отворен.
А всъщност беше много радостен, изпълнен с възторг, който не би могъл да опише с думи, ако трябваше да го стори. С ретривъра разговаряха вече много седмици, но пуловете на Скрабъл разкриха неподозирани преди възможности за общуване. Повече от всякога Айнщайн приличаше сега на тяхно собствено дете. Усещаха и едно необикновено опиянение от прекрачването отвъд границите на нормалния човешки опит, усещаха, че се различават и превъзхождат другите. Разбира се, Айнщайн не беше обикновено куче, и умът му бе повече на човек, отколкото на животно — но той си оставаше преди всичко куче — и разумът му се отличаваше по вид от човешкия, затова в техния междувидов диалог винаги щеше да има нещо тайнствено и съвсем необяснимо. Травис се взираше в буквите ВСЕ ОЩЕ ИМА НАДЕЖДА ДА СЕ ОПРАВИТЕ и мислеше дали в тях не може да се прочете едно по-многозначно послание, насочено към цялото човечество.
Следващия половин час продължиха да разпитват Айнщайн, а Травис записваше неговите отговори. Не след дълго стигнаха и до жълтоокото чудовище, убило Тед Хокни.
— Що за проклет звяр е това? — каза Нора.
ЧУЖДИЯ.
Травис се обади:
— Чуждия ли? Какво искаш да кажеш?
ТАКА ГО НАРИЧАХА.
— Хората от лабораторията ли? — попита Травис. — Защо са го наричали Чуждия?
ЗАЩОТО НЕ МУ Е ТУК МЯСТОТО.
— Не разбирам — каза Нора.
ДВА УСПЕХА. АЗ И ТОЙ. АЗ СЪМ КУЧЕ. ТОЙ Е НЕЩО КОЕТО НЯМА ИМЕ. ЧУЖДО.
Травис попита:
— Той също ли е интелигентен?
ДА.
— Колкото тебе?
МОЖЕ БИ.
— Господи Исусе — Травис беше потресен.
Айнщайн издаде нещастен звук и постави глава върху коляното на Нора — искаше да получи утехата, която само галенето можеше да му осигури.