Беше въоръжен с автоматичен дванайсеткалибров пистолет „Мозбърг“ с къса цев. Носеше го винаги при разходките. Даже и да срещнеше някой любопитен, щеше да му каже, че е тръгнал на лов за гърмящи змии.
В най-гъстата част на гората яркото утро приличаше на късен следобед, а въздухът беше толкова хладен, че Травис остана доволен от дебелия памучен плат на своята риза. Огромни борове, няколко малки горички гигантска секвоя и множество широколистни видове от планинските подножия спираха слънчевите лъчи и оставяха земята под дърветата във вечен сумрак. Тук-там имаше и гъсти храсталаци: растяха онези драки от вечнозелен дъб, наричан понякога „чапарал“, през които човек не може да се промъкне, но и много папрат, избуял от честите мъгли и постоянната влага на крайморския въздух.
Айнщайн няколко пъти надуши дири на пума и настояваше да покаже на Травис следите на големите котки по влажната горска почва. За щастие той добре разбираше колко опасна може да е срещата с тези планински лъвове и съумяваше да потисне естественото си влечение към преследване.
Кучето беше доволно просто да наблюдава местните животни. Често виждаха плашливи сърни, тичащи нагоре или надолу по своите пътеки. Многобройни и приятни за наблюдение бяха и миещите мечки, и въпреки че някои изглеждаха съвсем дружелюбни, Айнщайн знаеше, че могат да станат и лоши, ако случайно ги изплаши; затова предпочете да стои на почтително разстояние.
При други разходки ретривърът остана слисан от откритието, че катериците, от които той нямаше основание да се страхува, се ужасяват от него. Замръзваха от страх, гледаха с изцъклени очи и се виждаше как малките им сърчица бият силно.
ЗАЩО КАТЕРИЦИ СТРАХУВАТ? — попита той Травис една вечер.
— Инстинкт — обясни той. — Ти си куче, а те инстинктивно разбират, че кучето ще ги нападне и убие.
АЗ НЕ.
— Не, не ти — съгласи се Травис и разроши козината му. — Ти няма да ги нараниш. Но катериците не знаят, че си различен, нали? За тях ти приличаш на куче, миришеш като куче, и затова за тях трябва да си страшен.
АЗ ХАРЕСВАМ КАТЕРИЦИ.
— Знам. За съжаление те не са достатъчно умни да го разберат.
След този разговор Айнщайн се държеше на разстояние от катериците и се опитваше да не ги плаши, като често минаваше покрай тях с глава, извърната встрани, сякаш изобщо не ги е забелязал.
Но точно в този ден не ги интересуваха особено катерици, сърни, миещи мечки и необикновени горски животни. Не обръщаха внимание дори на гледката към Тихия Океан. Днес, не като в друг ден, разходката просто трябваше да ускори хода на времето и да отклони мислите им за Нора.
Травис непрекъснато поглеждаше часовника си, защото бе избрал кръгов маршрут, по който да се върнат в къщи около един часа. По това време очакваха да се прибере и Нора.
Беше двайсет и първи октомври, осем седмици след като получиха новите си имена и документи в Сан Франциско. Помислиха добре и решиха да се върнат на юг — така значително намалиха разстоянието, което трябваше да измине Чуждия, за да се докопа до Айнщайн. Не можеха да живеят нормално новия си живот, докато звярът не ги откриеше, докато не го убиеха; затова не трябваше да забавят, а да ускорят този сблъсък.
Но, от друга страна, не биваше да рискуват твърде голямо приближаване на юг към Санта Барбара, защото Чуждият би извървял това разстояние по-бързо, отколкото между окръг Ориндж и Санта Барбара през лятото. Не бяха сигурни, че ще продължи да изминава само три-четири мили на ден. Ако сега се движеше по-бързо, можеше да връхлети върху тях преди да са готови за това. Областта Биг Сар, рядко населена и отдалечена на сто и деветдесет мили по права линия от Санта Барбара, изглеждаше идеалното място. Ако Чуждият доловеше присъствието на Айнщайн и тръгнеше по дирите му бавно като преди, трябваше да пристигне едва след около пет месеца. А удвоеше ли някак скоростта си, прекосявайки бързо откритите полета и голи хълмове по пътя, заобикаляйки незабелязано населените райони, също не би стигнал дотук преди втората седмица на ноември.
Денят на срещата наближаваше, но Травис бе доволен от това, че вече е подготвил за нея всичко мислимо, и очакваше почти с нетърпение пристигането на Чуждия. Но Айнщайн продължаваше да твърди, че не усеща врага си в опасна близост. Очевидно имаха доста време да изпитат своето търпение преди началото на представлението.
В един без десет кръговият маршрут през хълмове и каньони завърши в двора зад новата им къща. Тя беше двуетажна постройка с дървени стени, боядисани в бяло, покрив от кедрови керемиди и масивни зидани комини на северната и южна стена. Имаше приятни веранди на предната и задна страна източно и западно, предлагащи красива панорама от гористи склонове.