Една събота сутрин преди четири месеца, осем месеца след като Вайълет Девън беше починала, Нора внезапно беше обладана от неистово желание за промяна и като бясна започна да прережда спалнята-ателие. Тя извади и издърпа всички по-дребни мебели и ги разпредели равномерно из другите пет претъпкани помещения на втория етаж. Наложи се да разглоби някои от по-тежките и да ги измъкне на части, но най-накрая успя да извади всичко, освен голямото легло, една нощна масичка, едно-единствено кресло, столчето и дъската за рисуване, шкафчето с бои и статива. Това бяха нещата, които й трябваха. Тогава свали тапетите.
Тези два дни замаяха главата й, чувствуваше, че става революция и животът й ще се промени завинаги. Но когато приключи със спалнята, непокорният й дух я напусна и останалата част на къщата остана непокътната.
Сега поне в тази стая беше светло, даже радостно. Стените бяха боядисани с най-светлата жълта боя. Нямаше ги тежките завеси, а на тяхно място бяха поставили щори „Леворол“, чийто цвят беше в тон с боята. Беше махнала мрачния килим и излъскала разкошния дъбов паркет.
Сега стаята беше нейно убежище повече от всякога. Всеки път, когато прекрачеше прага и видеше плода на своите усилия, настроението й се оправяше и донякъде забравяше неприятностите.
След страха, който изживя при срещата със Стрек, светлата стая я успокои както винаги. Тя седна до дъската за рисуване и започна предварителна скица с молив за една картина с маслени бои, замислена от известно време. Отначало ръцете й трепереха и трябваше да спре няколко пъти за да ги овладее и да продължи, но скоро страхът й премина.
Дори успяваше да мисли спокойно за Стрек, докато работеше, и се опита да си представи докъде би стигнал той, ако не бе успяла да го пропъди от къщи. Напоследък Нора се замисляше дали черногледството на Вайълет Девън относно външния свят и хората там е основателно; въпреки че това беше основното в нравоученията на леля й, Нора хранеше тайното подозрение, че то може да се окаже погрешно, дори извратено. Но след срещата Арт Стрек се стори блестящо доказателство за твърденията на Вайълет, доказателство, че излишното взаимодействие с външния свят е опасно.
Обаче след малко, когато скицата беше полуготова, Нора започна да мисли дали не изопачава всичко, което Стрек беше казал и сторил. Поне беше сигурно, че той не би имал полови желания към нея. Не и към нея.
В края на краищата, тя не беше привлекателна жена. Обикновена. С външен вид на домакиня. Може би даже грозна. Нора знаеше, че това е истина, защото въпреки недостатъците си, старата Вайълет притежаваше и някои добродетели, една от които беше точната употреба на думите. Нора беше непривлекателна, скучна жена, която не може да очаква от никого да я държи в ръце, да я целува или обича. Това беше неоспорима истина, която леля Вайълет я накара да приеме от най-ранна възраст.
Въпреки че характерът му беше отвратителен, Стрек беше привлекателен мъж и можеше да притежава много красиви жени. Смешно беше да се помисли, че ще се интересува от повлекана като нея.
Нора още носеше дрехите, които леля й беше купила — тъмноцветни, безформени рокли и блузи, подобни на тези, които самата Вайълет носеше. По-ярки и женствени дрехи само биха подчертали мършавото й тяло, лишено от грация и безизразното, непривлекателно лице.
Но защо Стрек каза, че е красива?
Е, и това можеше да се обясни. Сигурно й се подиграваше. Или, по-вероятно, беше просто любезен, учтив.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече Нора вярваше, че е сбъркала в преценката си за горкия човек. Само на тридесет, а вече беше изнервена стара мома, наплашена и самотна.
Тази мисъл я потисна за малко. Но тя удвои усилията си върху скицата, завърши я и започна нова, от друг ъгъл. Докато следобедът изтичаше, тя се затваряше в своето изкуство.
Звънът на стария дядов часовник ехтеше от долния етаж на всеки кръгъл половин и четвърт час.
Залязващото на запад слънце позлатяваше все повече стаята и въпреки отиващия си ден тя ставаше все по-светла. Въздухът сякаш затрептя. От южния прозорец се виждаше как една кралска палма леко се полюляваше от майския бриз.
В четири часа вече беше спокойна и рисувайки си тананикаше.
Когато телефонът иззвъня, я стресна.
Остави молива и посегна към слушалката.
— Ало?
— Смешно е — каза мъжки глас.