— Сигурен ли си?
Да.
Около минута кучето се притискаше към него и се наслаждаваше на галенето. После се извърна встрани от Травис, закашля се два пъти и тръгна надолу по стълбите.
Травис го последва. В кухнята видя как Айнщайн сърба вода от чинийката.
След като изпи всичката вода, ретривърът тръгна към килера, включи лампата и с лапа започна да вади букви от пластмасовите тръбички. ЖАДЕН.
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре?
СЪВСЕМ. ПРОСТО ЖАДЕН. СЪБУДИ МЕ ЛОШ СЪН.
Травис каза изненадан:
— Ти сънуваш?
А ТИ НЕ СЪНУВАШ ЛИ?
— Да. И то доста.
Напълни отново чинийката на ретривъра с вода, Айнщайн пак я изпразни и той я напълни втори път. Кучето вече беше изпило повече от достатъчно. Травис очакваше да пожелае разходка навън за да пишка, но вместо това то тръгна по стълбите към втория етаж и се намести от външната страна до вратата на спалнята, където Нора още спеше.
Травис каза шепнешком:
— Слушай, ако искаш влез вътре и легни да спиш до нашето легло, няма проблеми.
Айнщайн искаше точно това. Сви се на кълбо до леглото откъм Травис.
В тъмното Травис можеше лесно да достигне с ръка и автоматичния пистолет, и Айнщайн. Но присъствието на кучето го успокояваше повече от оръжието.
6
В неделя следобед, само два дни след празника на Благодарността, Гарисън Дилуърт влезе в своя Мерцедес и потегли бавно от къщи. След две пресечки се убеди, че зад него все още има опашка на НУС. Беше един зелен Форд, може би същият, който го следваше снощи. Поддържаха почтително разстояние и се държаха доста дискретно, но той не бе сляп.
Все още не се беше обадил на Нора и Травис. Тъй като го следяха, подозираше, че и телефоните му са подслушвани. Би използвал автомат, ако не се опасяваше от насочващите микрофони или някой друг съвършен уред на НУС. Ако успееха да запишат тоновете от натискането на копчетата при избирането на номера у семейство Корнъл, съвсем лесно биха ги превърнали в съответните цифри, които да ги насочат към къщата в Биг Сар. Налагаше се да използва някаква измама за да се свърже с Травис и Нора по безопасен начин.
Знаеше, че е нужно да действа бързо, преди Травис или Нора да са позвънели у тях. С техниката, която имаха днес в своите ръце, НУС можеха да проследят откъде идва обаждането още преди Гарисън да успее да предупреди Травис, че линията е подслушвана.
Затова в два часа неделя следобед, ескортиран от зеления Форд, той подкара колата към къщата на Дела Колби в Монтесито, за да я качи в своята яхта „Дивна Красота“, където щяха да прекарат един мързелив следобед на слънце. Поне това й каза по телефона.
Дела беше вдовицата на съдия Джак Колби. Цели двайсет и пет години тя и Джак бяха най-добрите приятели на Гарисън и Франсин, преди смъртта да раздели чудесната четворка. Джак почина година след Франсин. Дела и Гарисън останаха много близки; често излизаха заедно на вечеря, ходеха на танци, на разходка или на плаване с яхтата. Отначало връзката им беше чисто платонична; стари приятели, на които, за добро или за зло, съдбата бе отредила да надживеят най-близките си хора и които се нуждаеха един от друг, защото можеха да споделят толкова много приятни общи спомени, отдавна забравени, ако нямаше вече с кого да се връщат към тях. Преди година, когато изведнъж откриха, че са заедно в едно легло, останаха страшно изненадани и почувстваха тежка вина. Като че ли мамеха най-близките си спътници в живота, въпреки че Джак и Франсин бяха починали преди години. Но, разбира се, с времето чувството за вина намаля и сега те бяха благодарни за дружбата и тази нежно изгаряща страст, която тъй неочаквано дари светлина на техните есенни дни.
Когато спря в алеята към дома на Дела, тя излезе от къщата, заключи външната врата и тръгна бързо към неговата кола. Носеше специални обувки за ветроходство, широки бели панталони, пуловер на сини и бели райета и синьо ветроупорно яке. Беше на шейсет и девет и късата й коса имаше цвета на сняг, но изглеждаше петнайсет години по-млада.
Той излезе от Мерцедеса, и след като я прегърна и целуна, попита:
— Може ли да отидем с твоята кола?
Тя премигна.
— Твоята нещо не е наред ли?
— Не — отговори той. — Просто предпочитам да вземем твоята.
— Разбира се.
Тя излезе с Кадилака на заден ход от гаража, а той влезе и седна до нея. Докато излизаха на улицата, й каза:
— Страхувам се, че в моята кола може би има монтиран микрофон, а не искам да чуят това, което трябва да ти кажа.
Изражението върху нейното лице беше неоценимо.
Той продължи през смях:
— Не, не съм се разболял от старческо слабоумие за една вечер. Ако хвърляш едно око в огледалото за обратно виждане докато караш, ще видиш, че ни следят. Може да действат много тънко, може да са много добри, но не и невидими.