Остави я да гледа известно време и след няколко пресечки Дела се обади:
— Зеленият Форд, нали?
— Те са.
— В какво си се забъркал, скъпи?
— Не карай направо към пристанището. Мини първо през селскостопанския пазар, там ще купим малко пресни плодове. После спри до някой магазин за спиртни питиета за да купим малко вино. А дотогава ще успея да ти разкажа всичко.
— Да не би да водиш някакъв таен живот, за който никога не съм подозирала? — попита тя и му се усмихна. — Да не си нещо като престарял Джеймз Бонд?
Вчера Лем Джонсън откри наново временния си щаб в потискащото и тясно помещение в сградата на съда в Санта Барбара. Стаята имаше само един малък прозорец. Стените бяха боядисани в тъмен цвят, а осветлението на табана бе толкова слабо, че ъглите се изпълваха с разкривени сенки, сякаш някой бе скрил там ненужни полски плашила. Взетите на заем мебели бяха все вехтории, изхвърлени от другите канцеларии. Бе работил тук в дните след убийството на Хокни, но след седмица го закри, защото нямаше повече работа. А сега, с надеждата, че Дилуърт ще ги отведе при Корнълови, Лем го отвори отново, включи телефоните и зачака новини.
Делеше офиса с един агент-помощник — Джим Ван — един прекалено старателен и всеотдаен двайсет и пет годишен младеж.
В момента Клиф Соумз ръководеше групата от шестима мъже на пристанището, наглеждайки не само агентите на НУС, разпределени в различни точки на пристана, но координираше и следенето на Гарисън Дилуърт с помощта на патрулните кораби на пристанището и Бреговата Охрана. Проницателният старец очевидно разбираше, че го следят, и Лем очакваше той да се опита да заблуди следящите и печелейки поне малко време, необезпокояван да проведе телефонен разговор със семейство Корнъл. Най-логичният начин, по който Гарисън можеше да се отърве от опашката си, бе да се насочи към открито море, после на север или на юг по брега и от някой уединен пристан да телефонира на Корнълови преди преследвачите да разберат къде е. Но още от вълнолома щеше да го изненада компанията на местния патрулен катер; а след това, в морето, щеше да го следва кораб на Бреговата охрана, който вече беше приготвен за тази цел.
В четири без двайсет се обади Клиф и докладва, че Дилуърт и дамата, негова приятелка, седят върху палубата на „Дивна Красота“, ядат плодове, пийват вино, разказват си много общи спомени и от време на време се смеят по малко.
— От това, което хващаме с насочващите микрофони и което виждаме, мисля, че нямат никакво намерение да отплават където и да е. Освен може би към леглото. Тия наистина приличат на доста буйна стара двойка.
— Стой наблизо — каза Лем. — Не му вярвам.
Обадиха се и от оперативната група, влязла тайно да претърси къщата на Дилуърт минути след като той е тръгнал. Не намерили нищо, свързано с Корнълови или кучето.
Внимателно преровиха кантората на Дилуърт още снощи, но и там не откриха нищо. От преравянето на записаните телефонни номера също не изскочи номер на Корнъл; ако се е обаждал преди, правил го е винаги от телефонен автомат.
В записите на кредитната карта за обаждания от фирмата AT&T също нямаше подозрителни данни, следователно дори при обаждане от автомат той никога не е плащал, а е говорил за сметка на Корнълови, без да оставя никакви следи. Това не беше добър знак. Очевидно Дилуърт е бил изключително предпазлив още преди да разбере, че е следен.
В събота Травис поглеждаше непрекъснато към Айнщайн, опасявайки се, че може би страда от простуда. Но ретривърът кихна само два пъти и не кашля изобщо — изглеждаше, сякаш е здрав.
Една транспортна компания им донесе десет огромни кашона с всичките завършени платна на Нора, останали в Санта Барбара. Преди две седмици, използвайки адреса на един свой приятел за да е сигурен, че между него и Нора „Еймз“ няма да има никаква пряка връзка, Гарисън Дилуърт изпрати картините в тяхната нова къща.
Сега, докато разопаковаше и изваждаше платната, трупайки огромни хартиени купчини във всекидневната, Нора беше на седмото небе. Травис знаеше — от много години рисуването бе смисълът на нейния живот и не само виждаше голямата й радост, че картините са отново при нея, но усещаше как това ще я подтикне да се върне с още по-голям ентусиазъм към работата върху новите произведения в празната спалня-ателие.
— Искаш ли да се обадим на Гарисън и да му благодарим? — попита той.
— Ами да, непременно! — отвърна тя. — Но нека първо ги разопаковам всичките и да се убедя, че няма повредени.