На половината път до входа на пристанището, уверен, че разстоянието и ревът на двигателя ги предпазва от електронните подслушватели, Гарисън каза:
— Закарай ме близо до външния край на северния вълнолом, все по края на пролива.
— Сигурен ли си, че ще го направиш? — попита Дела тревожно. — Отдавна не си гимназист.
Той я потупа по хълбока и каза:
— Но съм по-добър от тях.
— Мечтател.
Целуна я по бузата и тръгна напред по десния борд, държейки се за страничните перила, към мястото, откъдето щеше да скочи. Беше по тъмносини плувки. Трябваше да облече неопренов костюм, защото водата беше доста студена. Но реши, че непременно ще успее да преплува до вълнолома, да заобиколи края му и да се покачи от северната страна, без да го виждат от пристанището, и то само за няколко минути, много преди ледената вода да изсмуче от него твърде много телесна топлина.
— Имаме компания! — извика Дела откъм руля.
Погледна назад и видя корабчето на пристанищния патрул, което ги приближаваше откъм кейовете.
„Няма да ни спрат“, помисли той. „По закон нямат право.“
Но трябваше да скочи от борда преди патрулният катер да завие и заеме позиция зад тях. Зад кърмата можеха да видят как прескача перилата. А докато бяха обърнати с нос към борда на яхтата, „Дивна Красота“ щеше да прикрие неговото изплъзване и фосфоресциращата пяна около лодката щеше да го направи незабележим за няколко секунди, докато заобиколи с плуване края на вълнолома, достатъчно дълго за да не се отклони вниманието на патрула от Дела.
Насочваха се към входа с най-високата възможна скорост, при която Дела можеше да управлява спокойно. Техният „Хинкли Саутуестър“ пореше леките вълни със сила, достатъчна за да принуди Гарисън да стисне здраво перилата. И все пак му се струваше, че каменната стена на вълнолома се движи назад отчайващо бавно, докато патрулният катер непрекъснато ги приближаваше, но Гарисън чакаше, чакаше — не искаше още да скача във водите на пристанището, сто ярда преди входа му. Ако избързаше, не би смогнал да преплува цялото разстояние и да заобиколи стената; вместо това би трябвало да се насочи право към вълнолома и да се изкачи от вътрешната му страна, така че от кейовете да го видят всички. Патрулният кораб ги беше доближил на не повече от сто ярда — видя го, като се изправи леко от клекналото положение и надникна иззад покрива на каютата — вече започваше да извива с нос към тях, а Гарисън не можеше да чака още дълго, не можеше…
— Краят! — извика Дела от руля.
Хвърли се над перилата в тъмната вода, колкото можеше по-далеч от лодката.
Морето беше студено. Дъхът му секна. Потъна, не можа да намери пътя към повърхността, обхвана го паника, замаха с ръце, зарита с крака, но накрая се добра до въздуха с пухтене.
„Дивна Красота“ беше учудващо близо. Чувстваше се сякаш цяла минута, даже повече, се е борил объркан под водата, а трябваше да е било само секунда-две, защото лодката му още не се бе отдалечила. Но патрулният катер също беше близо и той реши, че дори пяната от винта на „Дивна Красота“ не е достатъчно прикритие, затова пое дълбоко въздух и отново се гмурна, оставайки под водата колкото можа. Когато отново се показа отгоре, Дела и нейните неотлъчни сенки бяха отплавали далеч зад входа на пристанището, завиваха на юг, и никой не го наблюдаваше.
Отливът бързо го отвличаше зад края на северния вълнолом, който представляваше стена от струпани в безпорядък огромни камъни, издигащи се на повече от двайсет фута над водата като сиво-черни укрепления с размити от мрака очертания. Не само трябваше да заобиколи с плуване това препятствие, но и да стигне до бряг, на който може да излезе, и то все срещу упоритото течение. Без да чака повече, той започна да плува и се чудеше защо, за Бога, бе решил, че това ще е лесна работа.
„Вече си почти на седемдесет и една“, каза си той, докато правеше ритмични движения с ръце покрай камъните в края на вълнолома, осветени от предупредителна навигационна светлина. „Защо изобщо те обхвана тази лудост — да се правиш на герой?“
Но той знаеше природата на своята лудост: една вяра някъде дълбоко в душата му, че кучето трябва да остане свободно и никой не бива да се отнася към него като към правителствена собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. Това бяха думите, които каза на Нора и Травис — и Айнщайн — в нощта, когато беше убит Тед Хокни и вярваше във всяка от тях.