От солената вода очите му смъдяха, не виждаше добре. Малко проникна и в устата му, и там го заболя една малка язвичка на горната устна.
Бореше се с течението, отмина края на вълнолома, пристанището се скри от очите му и тогава заплува към скалите. Когато най-накрая стигна до тях, увисна на първия докопан камък, пухтейки, и силите още не му стигаха да се измъкне от водата.
В седмиците след бягството на Нора и Травис, Гарисън имаше достатъчно време да мисли за Айнщайн и чувстваше все по-силно убеждение, че да затвориш интелигентно същество без никакво провинение, е акт на огромна несправедливост, независимо дали затворникът е човек или куче. Гарисън бе посветил живота си на справедливостта, която трябваше да направи действителна по законите на демокрацията, и на поддържането на свободата, родена от тази справедливост. Когато човек с идеали реши, че е твърде стар за да рискува всичко за това, в което вярва, той вече не е човек с идеали. Той вече изобщо не може да бъде човек. Тази тежка истина го поведе, напук на възрастта, към ледените океански води тази нощ. Смешно — идеализмът на един човек да бъде поставен на най-тежкото изпитание след като той е навършил седемдесетте, и то заради съдбата на едно куче.
Но какво куче.
И в какъв чуден нов свят живеем, помисли си той.
Може би трябваше генетичните технологии да се прекръстят на „генетично изкуство“, защото произведението на всяко изкуство е плод на творчество, а няма по-съвършен и по-красив плод на творчеството от сътворението на мислещия ум.
Като пое дъх отново с всички сили, той се измъкна съвсем от водата върху наклонената външна повърхност на северния вълнолом. Тази бариера го скриваше от нежелани погледи откъм пристанището и той запълзя по скалите към брега, а морето бушуваше от лявата му страна. Беше закачил на плувките си водоустойчиво фенерче-писалка, с чиято помощ успяваше да се придвижи бос, като внимаваше с изострени докрай сетива да не се подхлъзне върху мокрите камъни и да счупи крак или глезен.
На неколкостотин ярда пред себе си виждаше светлините на града и едва различимата сребърна ивица на плажа.
Беше му студено, но не студено колкото във водата. И сърцето му още биеше учестено, но не бързо като преди.
Щеше да успее.
Лем Джонсън веднага тръгна с кола от временния щаб в сградата на съда и Клиф го посрещна до празния пристан, където допреди малко беше завързана „Дивна Красота“. Появи се вятър. Стотици лодки по кейовете се поклащаха леко в своите нощни убежища; те поскърцваха, а отпуснатите въжета на платната потракваха и звънтяха по мачтите. Кейовите лампи и фенерите на съседните яхти хвърляха трепкаща, накъсана светлина върху тъмната, сякаш омазнена вода, където преди бе пристанала четиридесет и два футовата „Дивна Красота“ на Дилуърт.
— Пристанищния патрул? — попита Лем тревожно.
— Последваха го в открито море. Като че ли искаше да тръгне на север, зави покрай края на вълнолома, но вместо на север обърна на юг.
— Дилуърт забеляза ли ги?
— Не може да не ги е забелязал. Сам виждате — няма мъгла, звездно небе, въздухът е прозрачен като кристал.
— Добре. Предпочитам той да е нащрек. Бреговата Охрана?
— Говорих с катера — увери го Клиф. — И те са на поста си, ще следват „Дивна Красота“ от разстояние сто ярда на юг по брега.
Потрепервайки в бързо изстиващия въздух, Лем зададе още един въпрос:
— Знаят ли, че вероятно ще опита да стигне до брега с гумена лодка или нещо подобно?
— Знаят — отговори Клиф. — Не може да го направи под носа им.
— Убедени ли са от охраната, че той ги вижда?
— Светят като коледна елха.
— Добре. Искам да разбере, че е безнадеждно. Ако просто не допуснем той да предупреди Корнълови, рано или късно ще му се обадят те — и ще влязат в капана. Дори да позвънят от автомат, пак ще разберем в кой район са.
Освен подслушвателните устройства в дома и кантората на Дилуърт, НУС монтираха и уреди, проследяващи обажданията, които моментално се включваха при всяко позвъняване и държаха линията открита, дори и ако двете страни затвореха телефоните, докато номерът и точният адрес на звънящия не бяха уточнени и потвърдени. Дори ако Дилуърт за секунда изкрещеше своето предупреждение и затвореше телефона веднага щом разпознае гласа на някой от семейството, вече щеше да е късно. Единственият начин да заблуди НУС оставаше просто да не вдига своя телефон изобщо. Но даже и това не би му помогнало особено, защото след шестия сигнал уредът на НУС автоматично „отговаряше“, а така се откриваше линията и проследяването започваше.
— Единственото, което може да ни оплете конците сега — каза Лем, — е Дилуърт да се добере до телефон, който не следим, и да предупреди Корнълови за обажданията.