— Това няма да стане — отвърна Клиф. — Залепени сме за него.
— Предпочитам да не го казваш на глас — думите на Лем бяха тревожни. Вятърът залюля някакво мачтово въже, чийто метален накрайник иззвъня силно в рейката и Лем подскочи от напрежение. — Татко винаги казваше, че най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.
Клиф поклати глава.
— Въпреки всичкото ми уважение, сър, трябва да ви кажа, че колкото повече цитирате баща си, толкова повече се убеждавам, че той е бил най-мрачният човек, живял някога на земята.
Лем се вгледа в полюшващите се лодки и набраздената от вятъра вода, усещайки, че той се движи, а не стои на едно място в менящия се свят и, леко замаян, каза:
— Да-а… татко беше велик човек по свой, неповторим начин, но също беше… невъзможен.
Чу се викът на Ханк Горнър:
— Хей! — той тичаше по кея от яхтата „Чиой Ли“, където бяха прекарали с Клиф цял ден. — Току-що говорих с катера на Охраната. Те осветяват с прожекторите си „Дивна Красота“, да ги сплашат малко, и ми казаха, че не виждат Дилуърт. Само жената.
Лем отговори:
— Но, за Бога, нали той управлява лодката!
— Не — продължи Горнър. — В „Дивна Красота“ няма никакво осветление, но в прожекторната светлина на катера всичко се вижда като на длан, а казват, че на руля е жената.
— Няма страшно. Просто той е в каютата.
— Не е — рече Лем, а сърцето му започна да бие силно.
— Той не би стоял в каютата в този момент. Щеше да оглежда катера и да решава дали ще продължи или ще тръгне обратно. Той не е на борда на „Дивна Красота“.
— Но трябва да е там! Не е слизал преди да се отделят от пристана.
Лем впери поглед в кристално ясния въздух над пристанището и към светлинката близо до края на северния вълнолом.
— Ти каза, че проклетата яхта е свила точно до северния край и сякаш е щяла да се запъти на север, но след това изведнъж завила на юг.
— Мамка му — обади се Клиф.
— Точно там сме го изтървали — обясни Лем. — Досами края на северния вълнолом. И то без гумена лодка. Плувал е, за Бога.
— Твърде е стар за такива изпълнения — не се съгласяваше Клиф.
— Очевидно не е. Заобиколил е от външната страна и е тръгнал да търси телефон по някой от северните плажове. Налага се да го спрем, и то — бързо.
Клиф сви ръце като фуния пред устата си и извика първите имена на агентите, разположени по други лодки из пристана. Гласът му се понесе силно с късото ехо от водната повърхност въпреки вятъра. Мъжете се затичаха, а гласът на Клиф още кънтеше из пристанището, когато и Лем се втурна към своята кола на паркинга.
Най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.
Травис изплакваше чиниите от вечерята, когато Нора каза:
— Виж това.
Той се обърна и видя, че тя стои до съдовете на Айнщайн за храна и вода. Водата я нямаше, но половината му вечеря стоеше недокосната.
Нора продължи:
— Виждал ли си някога той да остави и половин троха?
— Никога. — Намръщен, Травис избърса ръцете си в кухненската хавлия. — Последните няколко дни… помислих, че не му е добре от настинка или нещо подобно, но той казва, че му няма нищо. А и днес нито е кихал, нито е кашлял като преди.
Влязоха във всекидневната, където ретривърът четеше „Черната красавица“ с помощта на своята машина за обръщане на страници.
Коленичиха до него, той вдигна поглед, и Нора го попита:
— Болен ли си, Айнщайн?
Ретривърът тихо бафна веднъж: Не.
— Сигурен ли си?
Бързо махване с опашка: Да.
— Не си доял вечерята си — каза Травис.
Кучето се прозя изразително.
Нора продължи:
— Искаш да ни кажеш, че си малко уморен?
Да.
— Ако се чувстваше болен — каза Травис, — щеше да ни кажеш веднага, нали, рошава муцуно?
Да.
Нора настоя да огледат очите, устата и ушите на Айнщайн за явни признаци на инфекция, но накрая каза:
— Нищо. Изглежда добре. Мисля, че дори и Суперкучетата имат право да се чувстват уморени от време на време.
Вятърът се появи изведнъж. Беше студен и под напора му вълните станаха по-високи отколкото през деня.
Вкочанен, Гарисън достигна външния край на северния вълнолом откъм плажа. Олекна му, когато започна да стъпва по пясъка вместо по твърдите и понякога режещи камъни на това укрепление. Беше сигурен, че е одраскал и порязал и двете си стъпала; сякаш пареха, а от дясното го пронизваше остра болка при всяка стъпка и го принуждаваше да накуцва.
Придържаше се близо до вълните, встрани от залесения парк зад плажа. Там, където алеите се осветяваха от лампи, а палмите блестяха под изкуствените лъчи на специални прожектори, щяха по-лесно да го забележат от улицата. Не вярваше, че някой ще търси точно него, беше убеден, че номерът му е минал успешно. И все пак, ако някой наистина го търсеше, той не желаеше да привлича погледа му върху себе си.