Когато в осем и четиринайсет някой се обади на домашния телефон на Дилуърт, Олбие и Джоунз подскочиха от радост, съвсем неподходяща в случая, защото отчайващото бездействие ги влудяваше. Олбие изтърва картите си на пода, Джоунз хвърли своите на масата и двамата едновременно посегнаха към слушалките, като че ли това беше втората световна и очакваха да чуят свръхсекретен разговор между Хитлер и Гьоринг.
Уредът им трябваше да открие линията и да включи проследяващ импулс, ако Дилуърт не отговореше до шестото позвъняване. Тъй като знаеше, че адвокатът не е в къщи и никой няма да отговори, Олбие ускори програмата и откри линията след второто позвъняване.
Върху компютърния екран се появиха зелени букви: СЕГА ПРОСЛЕДЯВАМ.
А по откритата линия се чу мъжки глас:
— Ало?
— Ало — каза Джоунз в микрофона на своите слушалки.
Номерът на звънящия и адресът му в Санта Барбара се появиха на екрана. Тази система работеше почти като полицейския компютър за извънредни случаи „911“, осигуряващ незабавно откриване на този, който се обажда. Но сега, над адреса, върху екрана се изписа име, подхождащо повече на компания, а не на човек: ТЕЛЕФОННИ РЕКЛАМИ, ИНК.
Отговаряйки на Джоунз, мъжът от другата страна каза:
— Сър, щастлив съм да ви съобщя, че на вас се пада честта да получите безплатно една снимка с размери десет на осем инча картички джобен формат с всички…
Джоунз попита:
— Кой се обажда?
В този момент компютърът търсеше из данните с адреси в Санта Барбара, за да потвърди засичането на звънящия.
Гласът от телефона отговори:
— Ами, обаждам се от името на „Оулин Милз“, сър, фотографското студио, където ще направите най-качествените…
— Почакайте една секунда — прекъсна го Джоунз.
Компютърът потвърди идентичността на телефонния абонат, който звънеше: просто Дилуърт получаваше рекламни предложения, нищо друго.
— Не ми трябват никакви! — каза рязко Джоунз и прекъсна връзката.
— Майната му — рече Олбие.
— Един пинъкъл? — предложи Джоунз.
Освен шестимата, които бяха на пристанището, Лем извика още четирима от временния щаб в местния съд.
Разположи пет от тях по периметъра на крайморския парк, на неколкостотин ярда един от друг. Задачата им беше да наблюдават широкия булевард, разделящ парка от деловия квартал, където имаше много мотели, но също и ресторанти, млечни барове, магазини за подаръци и други предприятия за търговия на дребно. Разбира се, всичките магазинчета имаха телефони, дори и някои от мотелите имаха в салоните на рецепцията; използвайки който и да е от тях, адвокатът можеше да предупреди Травис и Нора Корнъл. В този час на съботната вечер някои бяха затворени, но други — и всичките ресторанти — работеха. Не биваше да позволят на Дилуърт да пресече улицата.
Морският вятър беше неприятен, а ставаше и все по-студен. Мъжете стояха с ръце в саката и приведени глави, трепереха.
Палмовите клони шумяха от резките пристъпи на вятъра.
Птиците, гнездящи в тях, изпискваха от страх, после пак замлъкваха.
Лем прати друг агент в югозападния ъгъл на парка, пред края на вълнолома, разделящ плажа от пристанището отвъд него. Той трябваше да не допусне завръщането на Дилуърт към вълнолома и проникването му в района на пристанището, откъдето можеше да се добере до телефонни автомати в друга част на града.
Седми човек бе разпределен в северозападния ъгъл на парка, досами линията на прибоя, за да препречи пътя на Дилуърт на север, към частните плажове и скъпи жилищни райони, където бе възможно да убеди някого и да получи позволение за използване на неподслушван телефон.
Само Лем, Клиф и Ханк останаха да претърсват парка и съседния плаж в търсене на адвоката. Той знаеше, че тези мъже няма да му стигнат, но десетимата — плюс Олбие и Джоунз в телефонната компания — бяха всички, с които разполагаше в този град. А не виждаше смисъл да вика подкрепления от поделението в Лос Анджелиз; докато те пристигнат, Дилуърт или ще бъде намерен и спрян, или вече ще е успял да се обади на Корнълови.
Откритото купе на всъдеходния джип беше разделено на две от подвижна преграда. Отпред имаше две удобни седалки, а отзад — четирифутово пространство за багаж, в което можеха да се поместят още пътници или значително количество багаж.
Гарисън беше притиснат по корем върху пода на задната част, скрит под едно одеяло. На предните седалки седяха две момчета, а още двама се разположиха в багажното пространство върху Гарисън полулегнали, като че ли просто стояха върху купчина одеяла. Опитваха се да не му тежат много, но въпреки това Гарисън се чувстваше почти смачкан.