Двигателят бръмчеше като гнездо разярени оси: силно и пронизително жужене. Гарисън съвсем оглуша с дясното ухо, защото то беше долепено върху пода на багажника, който предаваше и усилваше всички вибрации.
За щастие, по мекия пясък на плажа се пътуваше сравнително гладко.
Машината престана да се ускорява, забави, а шумът на двигателя намаля съвсем.
— Гадост — прошепна едното момче на Гарисън, — пред нас има някакъв с прожектор и ни маха да спрем.
Спряха с лек тласък и през тихото боботене на двигателя Гарисън чу мъжки глас:
— Накъде така, момчета?
— Нагоре по плажа.
— Нагоре е частна собственост. Имате ли нещо точно там?
— Точно там живеем — отговори шофьорът, Томи.
— Наистина ли?
— Не ви ли приличаме на хайка разглезени богаташки деца? — обади се единият, правейки се на остроумен.
— А какво сте правили досега? — попита мъжът подозрително.
— Рали по плажа, повисяхме малко. Но стана много студено.
— Момчета, вие да не сте пили нещо?
„Ама че тъпак“, помисли Гарисън, слушайки разпитващия. „Ти разговаряш с тийнейджъри, бедни същества, чиито хормонални разстройства са ги опълчили срещу всяка възможна власт и авторитет поне за още две години. А аз съм им симпатичен, защото се крия от ченгетата и те ще бъдат на моя страна без изобщо да знаят какво съм направил. Ако желаеш тяхното съдействие, никога няма да го получиш с рогата напред.“
— Да пием? По дяволите, не — обади се друго момче. — Ако искате, проверете в хладилната чанта отзад. Няма друго освен лимонада.
Гарисън, който беше прилепен до сандъчето с лед, се молеше на Бога мъжът да не приближава задната част на джипа и да не я оглежда. Погледнеше ли от толкова близо, почти сигурно щеше да забележи, че в одеялото, върху което седяха момчетата, има нещо с неясна, но почти човешка форма.
— Лимонада, а? А каква бира имаше там преди да я изпиете всичката?
— Ей, приятел — каза Томи, — защо се заяждаш с нас? Ченге ли си, или що?
— Да, всъщност съм.
— А къде ти е униформата? — попита едно от момчетата.
— Скрита е. Слушайте, деца, имам доброто желание да ви пусна, без да ви проверявам дъха за алкохол или нещо друго. Но трябва да знам — видяхте ли по плажа тази вечер възрастен белокос човек?
— Кой ти гледа стари хора? — каза едно момче. — Жени търсим ние.
— Непременно щяхте да запомните тоя старец, ако го бяхте видели. По всяка вероятност е бил по плувки.
— Тази вечер? — учуди се престорено Томи. — Вече е почти декември, господине. Усещате ли този вятър?
— Може да е облякъл и още нещо.
— Не сме го виждали — отвърна Томи. — Нямаше стар човек с бяла коса. Момчета, вие да сте видели нещо такова?
Другите трима потвърдиха, че не са виждали никакъв стар пръдльо, отговарящ на описанието, след което им разрешиха да продължат с джипа на север от обществения плаж, към скъпия квартал с къщи до морето и частни плажчета.
След като заобиколиха един нисък хълм и излязоха извън полезрението на мъжа, който ги спря, те свалиха одеялото от Гарисън и той се поизправи, доста облекчен.
Томи остави другите трима пред къщите им и взе Гарисън със себе си, защото родителите му бяха излезли тази вечер. Живееше в къща, наподобяваща кораб с многобройни палуби, захвърлен от вълните върху отвесна скала, с подчертано ъглести форми и целия от стъкло.
Когато влезе във фоайето след Томи, Гарисън зърна себе си в огледалото. Нищо не беше останало от достолепния среброкос юрист, добре познат на всички в градските съдилища. Косата му беше мръсна, мокра и сплъстена. По лицето си имаше кални петна, по кожата му бяха полепнали пясък, късчета трева и нишки от водорасли, заплетени в сивите косми на гърдите. Ухили се доволно на образа си.
— Телефон има ей тук — обади се Томи от кабинета.
След като приготвиха вечерята, ядоха, почистиха и се потревожиха за това, че Айнщайн е загубил апетит, Нора и Травис съвсем забравиха да се обадят на Гарисън Дилуърт и да му благодарят за старанието, с което бе опаковал и изпратил нейните картини. Седяха пред камината, когато тя си спомни.
При досегашните си обаждания на Гарисън винаги използваха телефонни автомати в Кармъл. Но се оказа, че това е само ненужна предпазливост. А точно тази вечер никой от двамата не беше в настроение да се качи в колата и да потегли към града.
— Можем да почакаме до утре и да му позвъним от Кармъл — каза Травис.
— И от тук е безопасно — отвърна Нора. — Ако са разбрали връзката между тебе и Гарисън, той би се обадил да ни предупреди.