— Може и да не знае, че са открили връзката — настояваше Травис. — Възможно е да не знае и че го наблюдават.
— Гарисън би разбрал — не отстъпваше Нора.
Травис кимна.
— Да, сигурен съм в това.
— Значи няма нищо страшно, ако му се обадим.
Оставаше й още малко да вдигне слушалката, когато телефонът звънна.
Чу се гласът на телефонистката:
— Обаждане за ваша сметка от господин Гарисън Дилуърт, Санта Барбара. Ще поемете ли разходите?
Няколко минути преди десет, след старателно, но неуспешно претърсване на плажа и парка, Лем трябваше с нежелание да признае, че Гарисън Дилуърт е успял някак да му се изплъзне. Върна своите хора обратно в съда и пристанището.
Двамата с Клиф също тръгнаха с колата към спортната яхта в пристанището, от която водеха следенето на Ди луърт. Свързаха се с катера на Бреговата охрана, следващ „Дивна Красота“ и разбраха, че дамата на адвоката е завила обратно малко преди Вентура и сега се движи на север покрай брега, в посока към Санта Барбара.
Тя влезе в пристанището в десет и трийсет и шест.
Лем и Клиф зъзнеха от влажния вятър до празното място на кея, принадлежащо на Гарисън, и гледаха как неговата приятелка гладко и точно насочва яхтата към кея. Беше красива, добре поддържана лодка.
Дамата имаше достатъчно нахалство, за да им извика:
— Не стойте така със скръстени ръце! Хванете въжетата и ми помогнете да я вържа!
Подчиниха се, най-вече защото нямаха търпение да поговорят с нея, а не можеха да го направят преди да вържат добре „Дивна Красота“.
След като приключиха с помощта, веднага прекрачиха малката вратичка на кърмата. Клиф беше обут във високи спортни обувки — част от лъжливия яхтсменски вид, но Лем носеше обикновени обувки, с които не се чувстваше никак сигурен върху мократа палуба, особено при лекото люлеене на лодката.
Още преди да успеят да кажат каквото и да е на жената, чуха зад себе си глас:
— Извинете ме, господа…
Лем се обърна и видя Гарисън Дилуърт в бледата светлина на кейовата лампа, точно когато се качваше на борда зад тях. Беше облечен с чужди дрехи. Панталоните му, пристегнати с колан, бяха твърде широки в кръста. Бяха и доста къси, защото се виждаха голите му глезени. Носеше огромна риза.
— … моля да ме извините, но трябва да облека собствени топли дрехи и да глътна чаша кафе…
Лем каза:
— Мамицата му.
— … и да разледя малко старите кокали.
След като ахна от учудване, Клиф Соумз се изсмя силно и насечено, после погледна Лем и каза:
— Съжалявам.
Стомахът на Лем се сви и вътре се обади парещата болка на нова язва. Той не трепна, нито се преви надве, дори не постави ръка върху корема си, по никакъв начин не показа, че му призлява, защото всеки подобен жест, направен от него, можеше да увеличи задоволството на Дилуърт. Лем просто погледна втренчено адвоката, после жената, и тръгна без да каже дума.
— Това проклето куче — каза Клиф, след като догони по кея крачещия бързо Лем, — наистина събужда у хората адска преданост.
По-късно, докато си лягаше в мотелското легло, защото беше твърде уморен да затваря щаба и да пътува до дома си в окръг Ориндж, Лем Джонсън се замисли върху думите на Клиф. Преданост. Адски голяма преданост.
Лем се чудеше дали някога е чувствал към някого подобна обвързаност и преданост, каквато Корнълови и Гарисън Дилуърт очевидно чувстваха към ретривъра. Въртеше се и се гърчеше в леглото, не можеше да спи и най-накрая реши, че няма смисъл да изключва нощната лампичка вътре в себе си, преди да почувства удовлетворението, че и той е способен на верността и предаността, които видя у Корнълови и техния адвокат.
Изправи се в тъмното и опря гръб в дъската на леглото.
Е, разбира се, той беше страшно предан на страната си, за която милееше и я обичаше. Предан беше и на Управлението. Но към друг човек? Добре. Карън. Неговата жена. Беше верен на Карън всякак — в сърцето, мислите и половите си жлези. Обичаше Карън. Дълбока обич почти от двайсет години.
— Да-а — прокънтя гласът му в празната мотелска стая в два часа сутринта, — да-а, щом си толкова предан на Карън, защо не си с нея сега?
Но не беше честен към себе си. Все пак сега имаше работа, много важна работа.
— Това е неприятното — промърмори той, — ти винаги — винаги — имаш някаква важна работа.
Не спеше в къщи повече от сто нощи в година — една на всеки три. А когато беше в къщи, повечето време бе разсеян — мислеше за последния случай. Преди време Карън искаше деца, но Лем забави създаването им — твърдеше, че не може да поеме отговорността за деца преди да е убеден, че кариерата му е сигурна.