— Крепостният ров е в добро състояние, господарю — каза Травис.
Айнщайн бафна одобрително.
В ръждивочервения гараж-обор Травис и Айнщайн провериха съоръжението, което, надяваха се, трябваше да изненада неприятно Чуждия.
В северозападния ъгъл на мрачното помещение, вляво от голямата врата на колела, върху един рафт на стената беше прикрепен резервоар от пресована стомана. В диагонално противоположния югоизточен ъгъл в задната част на постройката, зад пикапа и колата, върху друг рафт бе поставен същият резервоар. Приличаха на големите газови бутилки за пропан, на които хората готвят в летните си къщи, но не съдържаха пропан. Бяха пълни с азотен окис, неправилно наричан понякога „смешен газ“.
Въодушевяваше и караше човек да се засмее, но при второто смехът не можеше да излезе от устните, защото засегнатият падаше на земята в несвяст. Зъболекари и хирурзи често използваха азотен окис като обезболяващо средство. Травис го купи от санитарен магазин в Сан Франсиско.
След като включи лампите в обора, Травис погледна манометрите на двата резервоара. Пълно налягане.
Освен голямата врата на колела в предната част, гаражът имаше и една по-малка, с размери за човек, отзад. Вътре можеше да се влезе само от тези две врати. Травис бе обковал с дъски двете прозорчета на покрива. Нощем, когато алармената система беше включена, оставяха отворена малката задна врата с надеждата, че Чуждият би използвал обора като прикритие за оглеждане на къщата и така би влязъл в капана. Щом отвореше и се промъкнеше вътре, веднага щеше да се задейства механизъм, затварящ със сила и заключващ вратата зад него. А голямата порта отпред, предварително заключена, нямаше да позволи бягство в тази посока.
Едновременно с пружината на капана големите резервоари с азотен окис трябваше да освободят цялото си съдържание за по-малко от минута, защото Травис ги бе снабдил с клапани за аварийно изпускане, свързани с алармената система. Беше запушил и всичките цепнатини в стените, изолирайки най-старателно помещението, за да е сигурен, че газът ще остане вътре докато една от вратите бъде отключена отвън и разтворена, за да се разсее азотният окис.
Не бе възможно Чуждият да се скрие и в пикапа или Тойотата, защото щяха също да са заключени. Газът трябваше да проникне във всяко ъгълче. Съществото щеше да припадне за по-малко от минута. Отначало Травис обмисляше използването на някой отровен газ, който вероятно можеше да намери на черния пазар, но реши да не стига чак дотам, защото тогава и най-малката грешка би застрашила твърде много него, Нора и Айнщайн.
След освобождаването на газа, докато Чуждият бе в безсъзнание, Травис можеше просто да отвори една от вратите, да влезе вътре с карабината „Узи“ и да убие звяра там, където лежи проснат. А в най-лошия случай, даже ако времето за проветряване на помещението позволеше на Чуждия да дойде на себе си, той щеше да е доста замаян и с достатъчно бавни реакции, за да го прати веднага по дяволите.
След като се убедиха, че всичко в обора е както трябва, Травис и Айнщайн се върнаха в двора зад къщата. Декемврийският ден беше хладен, но нямаше вятър. Гората около техния имот беше свръхестествено тиха и застинала. Дърветата стърчаха неподвижни под сниженото небе, покрито с оловносиви облаци.
Травис попита:
— Чуждият все още ли се приближава?
Айнщайн каза „Да“ с бързо махване на опашката.
— Близо ли е?
Айнщайн подуши кристалночистия зимен въздух. После притича през двора до гората от северната страна, подуши отново, вдигна глава и се вгледа напрегнато към дърветата. След това повтори целия ритуал в южния край на имота.
Травис имаше чувството, че Айнщайн в действителност не използва очите, ушите и носа си в търсенето на Чуждия. Той успяваше да долови присъствието му по начин, съвсем различен от душенето и слухтенето, с които би проследил пума или катерица. Травис долавяше необяснимото шесто чувство, което кучето използва — нещо с психично или поне полупсихично естество. А това, че ретривърът външно използува обичайните си сетива, бе може би само спусъкът, който активира тези психични способности — или просто навик.
Накрая Айнщайн се върна при него и нададе необикновен вой.
— Близо ли е? — повтори Травис.
Айнщайн пак подуши въздуха и погледна към заобикалящата ги смрачена гора, сякаш не можеше да реши какъв е отговорът.
— Айнщайн? Нещо не е наред ли?
Ретривърът излая веднъж неуверено: Не.
— Чуждият приближава ли се?
Колебание, последвано от отговор: Не.