В банята вонеше. Кучето, винаги много съобразително за тези неща, беше повърнало в тоалетната чиния, но не бе имало силата — или може би ясното съзнание — да пусне водата. Айнщайн лежеше настрани върху пода. Травис коленичи до него. Айнщайн още не беше умрял, не беше мъртъв, защото дишаше; поемаше и изпускаше въздуха със стържещ звук. Когато Травис му заговори, той се опита да вдигне глава, но не му стигна сила да я помръдне.
Неговите очи. Господи Исусе, очите му.
Съвсем нежно Травис повдигна главата на ретривъра и видя, че чудно изразителните му кафяви очи са придобили млечнобял оттенък. От тях се стичаше жълтеникав секрет, съсирен по златистата козина. И в ноздрите на Айнщайн гъргореше подобна жълтеникава течност.
Като постави ръка върху шията на ретривъра, Травис усети усилен и неравномерен сърдечен ритъм.
— Не — каза той. — О, не, не. Тая няма да я бъде, момче. Няма да позволя да стане такова нещо.
Отпусна леко главата на ретривъра върху пода, изправи се, тръгна към вратата — и в този момент Айнщайн едва чуто изхленчи, сякаш искаше да каже, че не иска да остава сам.
— Веднага се връщам, веднага — обеща Травис. Само се дръж, момче. Връщам се веднага.
Изтича към стълбите и ги изкачи с няколко крачки. Сърцето му биеше с такава страхотна сила, като че ли всеки момент щеше да изскочи навън. Дишаше силно и бързо.
Нора беше в голямата спалня, точно излязла от душа, гола и още съвсем мокра.
Травис изрече уплашено на един дъх:
— Обличай се бързо, непременно веднага трябва да отидем при ветеринар, за Бога бързай.
Тя остана изумена.
— Какво се е случило?
— Айнщайн! По-бързо! Мисля, че умира.
Той сграбчи едно одеяло от леглото, остави Нора да се облича и се втурна обратно към банята. Накъсаното дишане на ретривъра сякаш се беше влошило само за минута, докато Травис го нямаше. Сгъна одеялото на две, после — на четири и внимателно постави кучето отгоре.
Докато го вдигаше, Айнщайн издаде звук като от болка.
Травис каза:
— Спокойно, спокойно. Ще се оправиш.
Нора се появи на вратата, закопчавайки мократа си блуза — не бе смогнала да се избърше добре преди обличането. Косата й също беше влажна и несресана.
Гласът й се задави от тревога, когато каза:
— О, рошава муцуно, не, не.
Искаше да се наведе и докосне ретривъра, но нямаха време за губене. Травис каза:
— Докарай пикапа до входа.
Докато Нора тичаше към обора, Травис зави старателно одеялото около кучето така, че навън се подаваха само главата, опашката и задните лапи на ретривъра. Опитвайки неуспешно да не предизвика още едно скимтене от болка, Травис вдигна кучето на ръце и го понесе вън от банята, мина през кухнята и излезе от къщата, като успя да затвори вратата след себе си, но я остави отключена — точно сега изобщо не можеше да мисли за сигурността.
Въздухът беше студен. Времето не бе меко като вчера. Клоните на вечнозелената растителност потрепваха и се люлееха и в това махане на наежените им иглички имаше нещо зловещо. Оголелите широколистни дървета се издигаха като черни, костеливи ръце към навъсеното небе.
От обора се чу как Нора пали пикапа. Моторът изръмжа.
Травис слезе бавно по стъпалата на верандата и застана до алеята, като пристъпваше, сякаш носи с две ръце голям сандък с чуплив порцелан от древен Китай. От поривистия вятър косата му се изправи съвсем, висящите ъгли на одеялото се развяха, а козината по главата на Айнщайн се разроши — като че ли вятърът беше съзнателно злонамерен и искаше да откъсне кучето от неговата прегръдка.
Нора зави с пикапа и спря точно пред Травис. Тя щеше да кара.
Истина е това, че понякога, в моменти на особени премеждия, при тежки емоционални преживявания, жените по-често от мъжете успяват да преглътнат хапа и да действат разумно. Седнал на мястото за пътника, люлеещ увитото в одеяла куче с ръце, Травис не бе в състояние да шофира. Тресеше се силно и изведнъж разбра, че от секундата, в която намери Айнщайн на пода в банята, е плакал. Беше преминал през тежка военна служба и никога не бе изпитвал панически и парализиращ страх при опасните операции на „Делта Форс“, но сега не издържа — та това беше Айнщайн, неговото собствено дете. Ако сега трябваше да шофира, сигурно щеше да се блъсне в първото дърво или да влезе в канавката. В очите на Нора също имаше сълзи, но тя не им се покори. Стисна здраво зъби и подкара колата като че ли бе тренирала изпълнение на каскадьорски трикове за киното. В края на черния път завиха надясно и тръгнаха на север по лъкатушещата магистрала край Тихоокеанския бряг към Кармъл, където сигурно трябваше да има поне един ветеринарен лекар.