Докато пътуваха, Травис говореше на Айнщайн, опитваше се да го успокои и насърчи.
— Всичко ще бъде наред, съвсем наред, нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, ще се оправиш, ще станеш съвсем като нов.
Айнщайн заскимтя и за момент със сетни сили опита да излезе от ръцете на Травис, но той знаеше защо се тревожи кучето. Страхуваше се, че ветеринарят ще забележи татуировката на ухото му, ще знае какво означава тя и ще го прати обратно в Банодайн.
— Не се тревожи за това, рошава муцуно. Никой не може да те отдели от нас. За Бога, не могат. Първо трябва да минат през мене, но не ще могат да го направят, невъзможно е.
— Невъзможно е — съгласи се Нора със сериозен глас. Но в одеялото, сгушен пред гърдите на Травис, Айнщайн продължаваше да трепери силно.
Пред очите на Травис изплуваха пуловете-букви върху пода на килерчето: БИКЪТ Е ЗЛЕ… СТРАХ… СТРАХ.
— Не се страхувай — помоли той кучето. — Не се страхувай. Няма основание за страх.
Въпреки искрените и окуражаващи думи, Айнщайн трепереше и се страхуваше — Травис също изпитваше страх.
2
Спряха в един сервиз от веригата „Арко“ точно преди Кармъл, Нора откри адреса на ветеринарния лекар в телефонния указател и се обади по телефона за да е сигурна, че той ще бъде в къщи. Кабинетът на доктор Джеймз Кийн се намираше на „Долорес Авеню“ в южния край на града. Пристигнаха там няколко минути преди девет часа.
Нора очакваше да види обичайната стерилна ветеринарна клиника и остана изненадана, кабинетът на доктор Кийн е в неговия дом, старомодна двуетажна къща в английски селски стил, изградена от камъни, покрита с мазилка, която не скриваше откритите греди, и покрив с извити стрехи.
Докато крачеха бързо по настланата с трошен чакъл алея с Айнщайн на ръце, доктор Кийн услужливо отвори вратата още преди да стигнат, сякаш досега бе чакал точно тях. Една стрелка сочеше, че входът на хирургията е зад къщата, но ветеринарят ги въведе през главната врата. Той беше висок мъж с тъжно лице, бледожълта кожа и навяващи скръб очи, но имаше топла усмивка и елегантни маниери.
Затваряйки вратата, доктор Кийн им каза:
— Донесете го насам, моля.
Поведе ги с бърза крачка по коридор с дъбов паркет, покрит от дълъг и тесен персийски килим. Отляво, зад малко преддверие, беше приятно мебелираната всекидневна, която изглежда наистина бе обитавана всеки ден, с поставки за крака пред креслата, лампи за четене, етажерки, пълни с книги, плетени кувертюри, сгънати прилежно и поставени върху облегалките на няколко стола за студените вечери. Точно до входа стоеше куче — черен лабрадор. То ги изгледа сериозно, сякаш разбираше колко тежко е състоянието на Айнщайн, и не тръгна подир тях.
В задната част на просторната къща ветеринарят ги преведе през една врата вляво от коридора към чистия хирургичен кабинет, където всичко беше бяло. По стените бяха наредени шкафчета от емайлирана в бяло и неръждаема стомана със стъклени вратички, зад които стояха множество малки бутилки, пълни с течности, серуми, таблетки, капсули и всевъзможни прахообразни съставки, нужни за приготвянето на по-редки лекарства.
Травис нежно постави Айнщайн върху масата за прегледи и сне одеялото от него.
Нора усети, че и двамата с Травис изглеждат тъй разстроени, сякаш водят умиращо дете при лекар. Очите на Травис бяха зачервени и въпреки че в момента той не плачеше със сълзи, продължаваше непрекъснато да бърше носа си. А още когато паркира пикапа пред къщата и дръпна ръчната спирачка, Нора загуби контрол върху собствените си сълзи и вече не можеше да потиска плача си. Сега тя стоеше от другата страна на масата срещу доктор Кийн, прегърнала Травис с една ръка, и плачеше тихо.
Ветеринарят очевидно беше свикнал със силните емоционални изживявания на своите посетители, защото нито веднъж не погледна учудено към Нора или Травис и по никакъв начин не показа, че намира тяхната мъка и тревога за прекалени.
Доктор Кийн преслуша сърцето и дробовете на ретривъра със слушалка, опипа корема му и огледа течащите очи с офталмоскоп. При извършването на тези и още няколко процедури, Айнщайн остана неподвижен, парализиран. Единствените признаци, че кучето още се държи за живота, бяха тихото скимтене и накъсаното дишане.
„Не е толкова сериозно, колкото изглежда“ — каза си Нора, докато бършеше очи с хартиена кърпичка.
Доктор Кийн вдигна очи от кучето.
— Как му е името?
— Айнщайн — отговори Травис.
— Откога го имате?
— Само от няколко месеца.