— Правени ли са нужните ваксинации?
— Не — каза Травис. — По дяволите, не.
— Защо не ги направихте?
— Много е… сложно — отговори Травис. — Но имаше сериозни причини да не ги направим.
— Никоя причина не може да е достатъчно основание — в гласа на Кийн прозвуча неодобрение. — Няма документ, не са правени ваксинации. Съвсем безотговорно е да оставите кучето си без нужното разрешително и инжекции.
— Знам — нещастно промълви Травис. — Знам.
— Какво му е на Айнщайн? — попита Нора.
Тя си мислеше, надяваше се, молеше се: „Не е толкова сериозно, колкото изглежда.“
Галейки леко ретривъра, Кийн обясни:
— Болен е от куча чума.
Преместиха Айнщайн в един ъгъл на кабинета, където го оставиха да лежи върху дебел, пълен с дунапрен дюшек с размери за куче, който имаше и покривало от изкуствена материя с цип. За да го предпазят от движения — ако по някое време намереше сили за това — го привързаха с къса каишка за специална халка в стената.
Доктор Кийн му би една инжекция.
— Антибиотик — обясни той. — За чумата няма ефикасни антибиотици, но се предписват, за да предотвратят вторични бактериологични инфекции.
Той забоде и една игла в крачната вена на кучето и свърза тръбичката й с висящ съд, за да го предпази от обезводняване.
Когато ветеринарят се опита да постави намордник на Айнщайн, и Нора, и Травис възразиха силно.
— Не го правя, защото се страхувам, че ще хапе — обясни доктор Кийн. — За неговата собствена безопасност е, за да не дъвче иглата. Ако има сили за това, ще постъпи както постъпват всички кучета с раните си — ще започне да ближе и захапва източника на раздразнение.
— Не и това куче — каза Травис. — Това куче е различно — той се промъкна покрай Кийн и свали уреда, който притискаше челюстите на Айнщайн една към друга.
Ветеринарят се опита да възрази, но после помисли и се съгласи.
— Добре. Но засега. Така или иначе, все още е твърде слаб.
— Нора все още се опитваше да не приема ужасната истина.
— Но как е възможно да бъде толкова сериозно? Показваше само леки симптоми и дори те преминаха само за два дни.
— Половината кучета, заболели от чума, изобщо не показват никакви симптоми — обясни ветеринарят, докато връщаше шишенцето с антибиотици в едно от остъклените шкафчета и хвърли употребената спринцовка в кошче за отпадъци. — А други прекарват заболяването леко — симптомите им ту се появяват, ту изчезват през ден-два. Обаче някои, като Айнщайн, се разболяват тежко. Може да е бавно прогресираща болест, но може изведнъж леките признаци да се превърнат в… това. Но за нас има и добра страна.
Травис клечеше до Айнщайн, откъдето кучето можеше да го вижда без да вдига глава или завърта очи и така може би чувстваше грижата в погледа, любовта му. Когато чу, че Кийн споменава нещо за добра страна, Травис погледна назад с очакване.
— Добра страна? Какво имате предвид?
— Състоянието на кучето преди да се зарази от чума много често определя протичането на болестта. Заболяването е най-тежко при лошо гледани и слабо хранени животни. А аз виждам, че за Айнщайн сте се грижили добре.
Травис каза:
— Опитвахме се да го храним добре и да му осигурим много движение.
— Къпехме го и оправяхме външния му вид даже твърде често — добави Нора.
Доктор Кийн се усмихна и кимна одобрително.
— Значи има за какво да се хванем. Има истинска надежда.
Нора погледна Травис, но очите им се срещнаха само за миг преди той да сведе отново поглед към Айнщайн. Задаването на най-трудния въпрос остана нейна задача.
— Докторе, той ще се оправи, нали? Той няма — няма да умре, нали?
Очевидно Джеймз Кийн разбираше добре, че природно навъсеното му лице и тъжни очи, поне когато е спокоен, едва ли можеха да внушат някому особено доверие. Затова си беше изработил сърдечна усмивка, мека, но убедителна интонация и напомнящи на стар мъдрец маниери, които си бе наложил сам, но въпреки това изглеждаха съвсем естествени и помагаха за преодоляването на оная вечна тъга, вложена от Бог по неизвестна причина точно в неговите черти.
Той приближи Нора и постави двете си ръце върху нейните рамене.
— Мое момиче, вие обичате това куче като ваше дете, нали?
Тя прехапа устни и кимна.
— Тогава вярвайте. Вярвайте в Бог, който, казват, бдял и над малките птички, но имайте малко вяра и в мене. Вие може да не мислите така, но аз съм доста добър в своята работа и заслужавам вашето доверие.
— Аз вярвам, че сте добър — каза му тя.
Все още наведен край кучето, Травис попита настойчиво:
— Но какъв е шансът? Шансът да оживее? Кажете ни без заобикалки?
Като пусна Нора и се обърна към Травис, Кийн каза: