През цялата дълга нощ Айнщайн лежа неподвижен, потънал в дълбок сън.
В събота Джим Кийн работи само сутринта. По обед заключи входа на клиниката откъм страничния двор на своята голяма, удобна къща.
Сутринта Айнщайн показа обнадеждаващи признаци на възстановяване. Пи повече вода и прекара известно време по корем, вместо да лежи само настрани. Вдигна глава и започна да наблюдава с интерес какво става в кабинета на ветеринарния лекар. Дори изсърба едно сурово яйце със сос, което Джим постави пред него, преполовявайки съдържанието на чинията, и не повърна изяденото. Свалиха от него всички системи за интравенозно хранене.
Но продължаваше да спи много. А реакциите му към Травис и Нора бяха на обикновено куче.
След обяда, както седяха с Джим край кухненската маса, ветеринарят въздъхна и каза:
— Е, мисля, че не е възможно да отлагаме повече този разговор — и от един вътрешен джоб на старото си, доста износено сако от рипсено кадифе извади сгънат лист хартия, който постави на масата пред Травис.
В първия момент Нора помисли, че това е сметката за извършената работа. Но след като Травис разгъна листа, тя видя съобщението за издирване, пратено от хората, търсещи Айнщайн.
Раменете на Травис увиснаха.
Чувствайки как сърцето й потъва бавно надолу, Нора се приближи до Травис за да прочетат заедно бюлетина. Носеше дата от миналата седмица. Освен външно описание на Айнщайн и трицифрената татуировка на ухото му, в призива пишеше, че е най-вероятно кучето да се открие при мъж на име Травис Корнъл и жена му Нора, които изглежда живеят под други имена. Долната част на листа имаше описания и снимки на Нора и Травис.
— Кога разбрахте? — Попита Травис.
Джим Кийн отговори:
— Само час след като го видях за пръв път в четвъртък сутринта. От шест месеца получавам всяка седмица допълнени варианти на това съобщение — и на три пъти ми напомнят по телефона от Федералния институт за ракови изследвания, че трябва да проверявам всеки златен ретривър за лабораторна татуировка и веднага да докладвам, ако го видя.
— И докладвахте ли за него? — попита Нора.
— Все още не. Не виждах смисъл да спорим за това преди да сме сигурни, че ще прескочи трапа.
Травис каза:
— А сега ще докладвате ли?
Подобното на хрътка лице на Джим Кийн придоби още по-навъсено изражение, когато отговори:
— Според Раковия институт това куче е било в ядрото на изключително важни изследвания, които могат да доведат до намирането на лекарство за рака. Там пише, че милиони долари от изследователския бюджет ще отидат на вятъра, ако кучето не бъде намерено и върнато в лабораторията за завършване на опитите.
— Всичко това са лъжи — рече Травис.
— Искам едно нещо да ви стане абсолютно ясно — каза Джим и се наведе напред върху своя стол, сгъвайки двете си огромни ръце до чашката с кафе. — Аз обичам животните до мозъка на костите си. А кучетата обичам повече от всичко друго. Но, опасявам се, не храня особени симпатии към хора, които си мислят, че трябва да се спрат всички опити с животни, хора, които смятат, че заради медицинския напредък, с който се спасява човешкия живот, не си струва да нараняваме някое морско свинче, котка или куче. Хора, нахлуващи в лаборатории и крадящи оттам животни, проваляйки години упорити изследвания… иска ми се да плюя върху тях. Добре е, правилно е да обичате живота, да го обичате силно във всички възможни, и в най-скромните, форми. Но тези хора не обичат живота — те благоговеят пред него и го обожествяват, а това е езичество, непросветеност и може би дори диващина.
— Нещата не стоят така — каза Нора. — Айнщайн никога не е бил използуван в антиракови изследвания. Това е измислено само за да се скрие истината. Не Раковият институт търси Айнщайн. Търси го Националното управление за сигурност — тя погледна към Травис. — Е, какво ще правим сега? Върху лицето на Травис се изписа мрачна усмивка, когато каза:
— Е, разбира се, не мога да убия Джим за да го спра… Ветеринарят изглеждаше изненадан.
— … затова си мисля, че трябва да му обясним и да го убедим.
— Истината ли? — попита Нора.
Травис се втренчи в Джим Кийн, гледа го дълго и накрая каза:
— Да. Истината. Единствено от нея може да се убеди, че трябва да захвърли тая проклета листовка в кошчето.
Нора въздъхна дълбоко и обясни:
— Джим, Айнщайн е умен колкото сме аз, ти или Травис.
— Понякога си мисля, че даже е по-умен от нас — добави Травис.
Ветеринарят ги гледаше с неразбиращ поглед.
— Нека направим още една каничка кафе — каза Нора. — Следобедът ще бъде дълъг, безкрайно дълъг.