— Май си имал неприятности с нашийник, а?
Кучето спря да ръмжи, но не пристъпи към него.
— Да не са те мъчили? — попита Травис. — Така е било, изглежда. Може би са те задушили с някой, презатегнали са го и са те задушили, или са те вързали с къса верижка. Така ли беше?
Ретривърът излая веднъж, притича през дворчето и застана в най-отдалечения ъгъл, гледайки нашийника отдалеч.
— Имаш ли ми вяра? — попита Травис, като стоеше на колене, в поза, предразполагаща кучето.
То премести поглед от примката към Травис и го погледна в очите.
— Аз никога няма да те измъчвам — заяви той тържествено, без да изпитва никакво неудобство, че говори така прямо и откровено с едно куче. — Трябва да знаеш, никога. Ти ги усещаш тези неща с инстинктите си, нали? Разчитай на тези инстинкти, момчето ми, и ми вярвай.
Кучето тръгна от ъгъла на дворчето към Травис и спря точно там, където той не можеше да го стигне. Погледна веднъж нашийника, след това се втренчи в Травис тайнствено и напрегнато. Както и преди, той почувствува, че по някакъв мистериозен начин обмен с животното — странно и неописуемо, но истински.
Каза му: „Виж сега, ще има моменти, когато ще трябва да те водя на някои места само с каишка. А тя се закрепва за нашийника, нали? Ето, само затова те искам с нашийник — за да те водя навсякъде със себе си. Затова, и за да те пази от бълхи. Но ако наистина не я искаш, няма да те насилвам.“
Те се гледаха доста време, докато ретривърът обмисляше положението. Травис все стоеше, протегнал напред нашийника, сякаш връчваше подарък, а не примка; а кучето не помръдваше поглед от очите на новия си господар. Накрая ретривърът се разтърси, изсумтя и бавно пристъпи напред.
— Добро момче — окуражи го Травис.
Когато стигна до него, кучето се отпусна по корем, след това се завъртя на гръб и вирна нагоре четирите си крака, показвайки колко е уязвимо. Погледът му беше изпълнен с любов, доверие, но малко страх.
Травис помисли, че полудява — усещаше буца в гърлото си, а ъглите на очите му бяха пълни с горещи сълзи. Преглътна силно, примигна за да вижда ясно и си каза, че е сантиментален глупак. А всъщност знаеше защо премисленото покорство на кучето го трогна толкова дълбоко. За пръв път от три години Травис усети, че е нужен някому; усети силна връзка с друго живо същество. За пръв път от три години усети, че животът има смисъл.
Нахлузи нашийника на мястото му, закопча го и нежно почеса и потърка коремчето на ретривъра.
— Ще трябва да ти измислим име — каза той.
Кучето се завъртя отново върху краката си, погледна го и ушите му щръкнаха в очакване на новото име.
Боже мили, рече си Травис — та аз му приписвам човешки качества. Той е едно глупаво куче, особено може би, но все пак само глупаво куче. Може и да ми се струва, че иска да чуе как ще го наричам, но е абсолютно сигурно, че не разбира английски.
— Не мога да измисля нито едно подходящо име — каза Травис най-накрая. — Нали не бързахме. Трябва да измислим най-точното име. Ти не си обикновено куче, космата муцуно. Трябва ми време да помисля, важно е да не сбъркаме.
Травис изля водата от ваната, изми я и я остави да съхне. После заедно с кучето влязоха в общата си къща.
5
Доктор Елизабет Ярбек и съпругът й Джонатан, адвокат, живееха в Нюпорт Бийч в просторна едноетажна къща в провинциален стил, с измазани в кремаво стени и пътечка в двора, покрита с камъни от каньона Буке. Отиващото на запад слънце излъчваше медно-рубинена светлина, която святкаше и проблясваше в орнаментното стъкло на тесните витражни прозорчета по външната врата, като им придаваше вид на огромни брилянти.
Елизабет отвори вратата след позвъняването на Винс Наско. Беше около петдесетте, спретната и привлекателна, с буйна сребърноруса коса и сини очи. Винс каза, че името му е Джон Паркър, че работи за ФБР и е нужно да говори с нея и мъжа й относно един случай, който разследват сега.
— Случай? — каза тя. — Какъв случай?
— Има връзка с финансирания от правителството изследователски проект, в който сте участвували преди време — каза Винс думите, с които му беше наредено да започне.
Тя прегледа внимателно снимката в картата му и останалите документи на Бюрото.
Не го беше грижа за това. Фалшивите документи бяха изработени от същите хора, които го наеха за тази работа. С подправените хартийки се сдоби преди десет месеца за да направи един удар в Сан Франсиско и те му послужиха успешно за още три случая.
Той знаеше, че картата му ще бъде одобрена, но не беше сигурен дали самият той ще издържи проверката. Носеше тъмносин костюм, бяла риза, синя вратовръзка и излъскани до блясък черни обувки — точната униформа на агент. Ръстът и безизразното лице също му служеха добре за ролята, която играеше. Но убиването на доктор Дейвис Уедърби и двете убийства, които очакваше само след минути, така го бяха въодушевили, че трудно удържаше възторга си. В него напираше маниашки смях и му ставаше все по-трудно да го задържи. Докато караше мръснозеления Форд седан, откраднат специално за настоящата задача преди четиридесет минути, беше започнал да тръпне силно, но не от нерви, а от неудържимост, почти сексуално удоволствие. Наложи се да спре встрани от пътя и да диша дълбоко десет минути, докато се поуспокои малко.