Доктор Елизабет Ярбек вдигна поглед от фалшивата карта, погледна го в очите и се усмихна леко.
Той също рискува и се усмихна, въпреки че имаше опасност да избухне в смях, който щеше да го провали. Имаше невинна усмивка, чийто контраст с ръста му я правеше очарователна.
След секунда доктор Ярбек също се усмихна широко. Удовлетворена от документите, тя му ги върна и го покани вътре.
— Ще трябва да говоря и с мъжа ви — напомни й Винс, след като тя затвори външната врата.
— Той е в хола, господин Паркър. Насам, ако обичате.
Холът беше голям и просторен. Кремави стени и килим. Бледозелени канапета. Прозорци с обковани стъкла, частично покрити от зелени завеси, откриващи гледка към педантично подредения и обработен двор и къщите на по-ниските хълмове.
Джонатан Ярбек подреждаше по-дребните клечки между големите цепеници, които беше сложил в тухлената камина и се приготвяше да запали огъня. Той се изправи, като изтупваше ръцете си от праха, когато жена му представи Винс: „Джон Паркър от ФБР.“
— ФБР? — каза Ярбек, присвивайки веждите си въпросително.
— Господин Ярбек — каза Винс, — ако в къщи има и друг член на семейството, ще искам да говоря сега и с него, за да не трябва да повтарям.
Ярбек каза, като поклащаше глава:
— Само Лиз и аз сме тука. Децата са в колежа. За какво точно става въпрос?
Винс извади пистолета със заглушител от вътрешния джоб на сакото си и застреля Джонатан Ярбек в гърдите. Адвокатът политна назад към полицата на камината, опря се в нея и се свлече надолу, след това се стовари върху месинговите инструменти за камината.
С-с-с-с-нап.
За момент Елизабет Ярбек замръзна от изумление и ужас. Винс бързо пристъпи към нея. Сграбчи лявата й ръка и я изви силно зад гърба й. Когато тя извика от болка, той опря пистолета до слепоочието й и каза:
— Мълчи, или ще разпилея шибания ти мозък по пода.
Преведе я насила през стаята до тялото на нейния съпруг. Лицето на Джонатан Ярбек беше върху малка месингова лопатка за въглища и ръжен с месингова дръжка. Той беше мъртъв. Но в такива случаи Винс обичаше сигурността. Стреля два пъти отблизо в тила на Ярбек.
Отначало Лиз нададе странен, писклив, котешки звук — а после захлипа.
Винс не вярваше, че съседите ще успеят да видят каквото и да е поради разстоянието и тъмното оцветяване на стъклата, но желаеше да се справи с жената на по-удобно място. Принуди я да излезе и я насочи към вътрешната част на къщата, като едновременно надничаше във всяка врата, докато намери голямата спалня. Вътре я удари силно и тя се просна на пода.
— Стой мирна — каза й.
След това включи лампите до леглото. Започна да затваря завесите на големите врати с подвижни прозорци, които водеха към вътрешния двор.
В момента, когато й обърна гръб, жената скочи на крака и се втурна към вратата.
Той я хвана, притисна я с гръб към стената, заби един юмрук в стомаха й, за да изкара въздуха и я хвърли отново на пода. След това я сграбчи за косата и обърна очите й към своите.
— Слушай, госпожичке, аз няма да те застрелям. Дойдох тук за мъжа ти. Но ако се опиташ да офейкаш, преди да съм те пуснал аз, ще трябва да очистя и тебе. Ясен ли съм?
Разбира се, той излъга. Бяха му платили за да убие нея, а мъжа й премахна, просто защото беше там и пречеше. Но беше истина, че Винс няма да я застреля. Искаше нейното съдействие докато успее да я завърже и обработи с любимото си темпо. Двата изстрела го задоволиха донякъде, но сега искаше да извлече колкото може повече, да я убива бавно. Понякога смъртта може да се поглъща като изтънчен деликатес, скъпо вино или да й се наслаждаваш като на величествен залез.
Едва дишайки и ридаейки, тя каза:
— Кой си ти?
— Не е твоя работа.
— Какво искаш?
— Млъкни и не пречи, и ще се измъкнеш жива.
Тя бързо започна да повтаря нечленоразделни молитви, прекъсвани от кратки отчаяни хлипове.
Винс привърши затварянето на завесите.
После откъса телефонния кабел и го захвърли насред стаята.