Програмите не вълнуваха и Травис. Той мислеше за кучето. Искаше да го опознае и да го подтикне да покаже още от триковете си. Въпреки че обмисляше как да го накара да изяви отново изумителната си интелигентност, не му идваше на ум нищо, което да покаже действителната степен на разумните способности на това животно.
Освен това, Травис имаше чувството, че кучето няма доброволно да съдействува за подобна проверка. Изглеждаше, че то почти през цялото време инстинктивно прикрива ума си. Припомни си как безразсъдно и нескопосано преследваше пеперудата, след това сравни тези действия със старанието и разума, нужни за пускането на дворния воден кран: това беше поведение на две различни същества. Мина му налудничавата мисъл, че ретривърът не иска да привлича вниманието към себе си и проявява невероятната си интелигентност само при опасност (както в гората) или когато е много гладен (както при отварянето на жабката в автомобила за да получи шоколада), или ако никой не го наблюдаваше (когато пусна кранчето).
Но това беше нелепа мисъл, защото съдържаше предположението, че кучето е не само много интелигентно за вида си, но и съзнава изключителността на собствените си способности. Кучетата, а впрочем и всички животни, просто не притежаваха високата степен на самосъзнание, нужна за преценка на себе си и сравнение със себеподобните. Сравнителният анализ беше чисто човешко качество. Даже ако едно куче беше много умно и способно на много номера, то пак не можеше да осъзнае, че не е като другите кучета. Да се приеме, че това куче разбира всичко това, значеше не само да му се припише забележителен интелект, но разум, логика и способност за разумни съждения, превъзхождащи инстинкта, който направлява поведението на всички животни.
— Ти — каза Травис, като нежно го галеше по главата — си една тайна, забулена в загадки. Ако не е така, аз съм кандидат за усмирителна риза.
Като чу гласа му, кучето го погледна, срещна погледа му за момент, прозя се — и изведнъж проточи шия и се загледа към книжните рафтове зад Травис, които изпълваха тесния коридор между хола и столовата. Доволното му, глуповато-кучешко изражение беше изчезнало и на негово място имаше жив интерес. Травис го беше виждал вече, и знаеше, че това не е обикновена кучешка наблюдателност.
Като се изтърколи от канапето, ретривърът се втурна към книжните рафтове. Започна да притичва между тях и гледаше нагоре към цветната задна част на кориците в грижливо подредени редове.
Къщата се даваше под наем напълно обзаведена — макар и евтино и безвкусно — с тапицерия заради трайността й (от винил) или заради това, че неизтриваемите петна не изпъкваха (всичко беше в уморителен за очите дюс). Вместо дърво беше използувана дървоподобна облицовка от изкуствения материал „Формика“, който беше устойчив на чупене, драскане, разяждане и изгаряния от цигари. За щастие все пак имаше нещо по вкуса на Травис Корнъл, и това бяха книгите — с меки и твърди корици, — които изпълваха рафтовете в хола.
Кучето изглежда проявяваше силно любопитство поне към някои от няколкостотинте тома.
Като стана от канапето, Травис попита:
— Какво стана, моето момче? Защо опашката ти е подивяла?
Ретривърът се изправи на задни крака, постави предните на един от рафтовете и подуши кориците на книгите. Погледна Травис, после отново се зае с интерес да изследва библиотеката му.
Той се запъти към въпросния рафт, извади един от томовете, които кучето беше докоснало с муцуна — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън — и му го подаде.
— Това ли е? Това ли те интересува?
Кучето заразглежда картинката с Лонг Джон Силвър и пиратския кораб, която украсяваше обложката. Погледна нагоре към Травис, после пак надолу към Лонг Джон Силвър. Секунда по-късно пусна лапите си от рафта и се втурна към книгите от другата страна на коридора, изправи се отново и започна да души новите книги.
Травис върна „Островът на съкровищата“ на мястото й и последва ретривъра. Той вече прилагаше обонянието си към събраните романи на Чарлз Дикенс. Травис извади „Разказ за два града“ с книжни корици.
Ретривърът отново внимателно разгледа илюстрацията на корицата като че ли се опитваше да проумее за какво е книгата и после погледна Травис с очакване.
Съвсем объркан той обясни:
— Френската революция. Гилотини. Обезглавявания. Трагедия и героизъм. Това е… ъ-ъ… е, става въпрос колко по-важна е личността от групата, за това, че трябва да оценяваме много по-високо живота на един мъж или жена, отколкото революцията на масите.