Кучето се върна към томовете пред себе си, като продължаваше да души и да души.
— Това е малоумие — каза Травис, докато поставяше „Разказ за два града“ на мястото й. — Едно куче ме кара да му правя сбит преразказ на съдържанието, за Бога.
Поставяйки лапите си върху по-долния рафт, ретривърът започна да сумти и души литературата от този ред. След като Травис не извади нито една книга за проверка, кучето наклони главата си напред към рафта, леко захапа един том и се опита да го издърпа за по-обстойно оглеждане.
— Хей, хей — каза Травис, пресягайки се за книгата. — Недей да лигавиш красивите обложки, космато. Тази тук е „Оливър Туист“. И тя е от Дикенс. Историята на един сирак от викторианска Англия. Свързва се с тъмни личности, от криминалния свят, и те…
Ретривърът свали лапите си на пода и притича обратно към другата страна на коридора, където продължи да души книгите, до които стигаше. Травис можеше да се закълне, че дори гледа с копнеж към томовете над главата си.
Около пет минути, обхванат от тайнственото предчувствие, че всеки момент ще се случи нещо изключително важно, Травис следваше кучето и му показваше кориците на десетина романа, като описваше с едно-две изречения сюжета на всеки от тях. Изобщо нямаше понятие дали кучето-вундеркинд иска от него това. То, разбира се, не схващаше нищо от неговите резюмета. Но така или иначе, даваше вид, че поглъща жадно думите му. Той знаеше, че бърка, като придава на нищо не значещото животинско поведение разум и обмислено осъществяване на цел, които кучето нямаше. Но по врата му премина някаква предупредителна тръпка. Докато продължаваха необикновеното си търсене, Травис всеки момент очакваше някакво внезапно откровение — и в същото време започваше да се чувствува все по-наивен и глупав.
Той нямаше определени предпочитания в художествената литература. Между книгите, които взе в ръце, бяха „Нещо зло се приближава“ на Бредбъри, „Дългото сбогуване“ на Чандлър, „Раздавачът винаги звъни два пъти“ на Кейн и „И слънцето изгрява“ на Хемингуей. Две книги от Ричард Кондън и една от Ан Тайлър. „Смъртта е реклама“ от Дороти Сейър и „Сбор 52“ от Елмор Ленърд.
Накрая кучето остави книгите и отиде в средата на стаята, където запритичва във всички посоки, очевидно силно възбудено. Спря, погледна Травис и излая три пъти.
— Какво има, момчето ми?
Кучето изскимтя, погледна подредените рафтове, завъртя се в кръг и пак вдигна глава към книгите. Изглеждаше разстроено. Безсилието му да покаже нещо го влудяваше.
— Не знам какво повече мога да направя, момче — каза той. — Не знам какво желаеш и какво се опитваш да ми кажеш.
Кучето изсумтя и разтърси тялото си. Като снижи глава примирено, тръгна с уморен вид към канапето и се сви върху възглавниците.
— Това ли е всичко? — попита Травис. — Предаваме ли се?
То постави глава върху канапето и го загледа с топлите си и влажни очи.
Травис остави кучето и погледът му се плъзна бавно по книгите, като че ли те предлагаха не само информацията върху страниците си, но съдържаха и някакво тайно послание, което не всеки можеше да разчете; като че ли цветните им корици бяха тайнствените знаци на отдавна мъртъв език, които биха разкрили чудни тайни, ако ги разгадаеше. Но не можеше да ги разгадае.
Веднъж повярвал, че е на самия праг на велико откровение, Травис се почувствува съвсем изоставен. Неговото собствено безсилие беше по-непоносимо от това, което кучето показа, защото той не можеше просто да се свие върху канапето, да сниши глава и да забрави всичко, както направи ретривърът.
Защо, по дяволите, беше всичко това? — обърна се той към кучето.
То го погледна загадъчно.
— Имаше ли някакъв смисъл цялото това ровене из книгите?
Кучето само гледаше.
— Има ли наистина в теб нещо необикновено — или на мене ми е изтекъл мозъкът?
Кучето лежеше съвсем отпуснато и неподвижно, сякаш щеше всеки момент да затвори очи и да задреме.
— Сега остава само да се прозееш, дявол те взел, и ще те ритна.
Кучето се прозя.
— Гад такъв — каза Травис.
То се прозя отново.
— Слушай сега. Какво искаш да ми кажеш? Нарочно ли се прозяваш, защото ти казах да не го правиш, а ти си играеш с мене? Или просто ти се спи? Как да разбирам всичките ти постъпки? Мога ли да знам дали искаш да кажеш нещо?
Кучето въздъхна.
Травис също въздъхна, отиде до един външен прозорец и се загледа в нощта, където перестите клони на голямата канарска финикова палма разпръскваха бледожълтата светлина на натриевите улични лампи. Чу как кучето скочи от канапето и изтича вън от стаята, но се отказа да се бърка в неговите работи. Точно сега не желаеше да изпита пак безсилието за да го разбере.