Ретривърът шумолеше нещо в кухнята. Чу се почукване. После — леко потракване. Травис реши, че той лочи от купата си.
След няколко секунди го чу да се връща в стаята. Дойде до него и започна да трие хълбока си в неговия крак.
Погледна надолу и с изненада видя, че ретривърът държи между зъбите си кутия бира. Марка „Корс“. Той пое предложената му кутийка и разбра, че бирата е студена.
В изражението на кучешкото лице се четеше насмешка.
2
Докато Нора Девън приготвяше вечерята си в кухнята, телефонът звънна отново. Молеше се да не е той.
Но напразно.
— Зная от какво имаш нужда — каза Стрек. — Зная от какво имаш нужда.
„Дори не съм красива — искаше да каже тя. — Аз съм една обикновена, трътлеста стара мома, и какво можеш да искаш от мене? Няма опасност да ме харесваш, защото не съм красива. Сляп ли си?“ Но не можа да каже нищо.
— А ти самата знаеш ли от какво имаш нужда? — попита той.
Най-накрая тя намери сили да проговори и му каза:
— Махай се.
— Аз знам какво ти трябва. Ти може да не знаеш, но аз знам.
Този път тя затвори първа, като тръшна слушалката тъй силно, че можеше да го заболи ухото.
По-късно, в осем и половина, телефонът звънна отново. Тя седеше върху леглото, четеше „Големите надежди“ и ядеше сладолед. Първият звън така я стресна, че лъжичката се изплъзна от ръката й и падна в чинията и тя почти разсипа десерта.
Остави сладоледа и книгата и се загледа тревожно в телефона, който стоеше върху нощната масичка. Остави го да звъни десет пъти. Петнайсет. Двайсет. Резкият звук на звънчето изпълваше стаята, ехтеше между стените и накрая й се стори, че всеки звън стърже черепа й.
Постепенно разбра, че ще направи голяма грешка, ако не се обади. Той знаеше, че тя е тук и е твърде уплашена, за да вдигне слушалката, а това сигурно му доставяше удоволствие. Той обичаше да се налага повече от всичко друго. По някакъв извратен начин нейното страхливо криене щеше да му вдъхне смелост. Нора никога не беше противоречала никому, но сега разбра, че ще трябва да се научи да се защитава — и то бързо.
На трийсет й първия звън вдигна слушалката.
Стрек каза:
— Не спирам да мисля за тебе.
Нора не отговори.
Тогава Стрек каза:
— Имаш красива коса. Толкова тъмна. Почти черна. Гъста и лъщяща. Искам да я реша с ръцете си.
Тя трябваше да каже нещо и да го постави на мястото му — или да затвори. Но не смогна да направи нищо.
— Никога не съм виждал очи като твоите — каза Стрек, като дишаше запъхтян. — Сиви, но не като другите сиви очи. Дълбоки, топли, много секси.
Нора стоеше като парализирана и не можеше да пророни дума.
— Много си хубава, Нора Девън. Много хубава. И знам какво ти трябва. Да. Наистина знам, Нора. Знам от какво имаш нужда и ще ти го дам.
Във вцепенението си тя се разтрепери. Пусна слушалката върху апарата. Наведена напред в леглото, усещаше как се разпада от треперене преди да й мине малко.
Не притежаваше огнестрелно оръжие.
Почувствува се нищожна, крехка и ужасно самотна.
Мислеше си дали трябва да се обади на полицията. Но какво щеше да каже? Че е станала обект на полово изнудване? Щяха да го обърнат на смях. Тя? Цел на сексуални стремежи? Една стара мома, невзрачна като суха пръст, която по нищо не приличаше на онези жени, дето завъртат мъжките глави и ги карат да сънуват еротични сънища. Полицаите щяха да предположат, че си е въобразила и е истеричка. Или пък щяха да заключат, че тълкува учтивостта на Стрек като полов стремеж, което тя самата помисли отначало.
Навлече един син пеньоар върху мъжката пижама, която носеше, и завърза колана. Изтича боса долу в кухнята, където с колебание измъкна един сатър от поставката до готварската печка. Светлината блещукаше като малко поточе течно сребро върху добре наточеното острие.
Както въртеше лъщящия нож в ръката си, забеляза, че очите й се отразяват в широкото, плоско острие. Гледаше образа си в полираната стомана и се чудеше дали е възможно да използува това ужасно оръжие срещу друго човешко същество даже и за самоотбрана.
Надяваше се никога да не разбере.
Като се върна в стаята си, постави сатъра на леснодостъпно място — върху нощната масичка.
Съблече пеньоара, седна на края на леглото и се обгърна с ръце, като се опитваше да спре треперенето.
— Защо аз? — каза тя гласно. — Защо е избрал точно мене?
Стрек каза, че е хубава, но Нора знаеше, че не е истина. Собствената й майка я беше изоставила в ръцете на леля Вайълет и я посети само два пъти за двайсет и осем години — последния път Нора беше на шест. Така и не разбра кой е баща й, а никой от фамилията Девън не пожела да я вземе при себе си — нещо, което Вайълет с присъщата си откровеност приписваше на нейната грозота. И въпреки че Стрек каза, че е хубава, не беше възможно да е пожелал нея. Не, това, което искаше той, беше приятната тръпка да я плаши, да господствува над нея и да я наранява. Имаше такива хора. Тя беше чела за тях в книгите и вестниците. А леля Вайълет я предупреждаваше хиляди пъти, че ако изобщо някой мъж я доближи с усмивка и сладки приказки, единственото му желание беше да я вдигне нависоко, та да изпита удоволствие от болката й, когато я изхвърли оттам.