Кучето го гледаше с очакване.
Когато се изправи, той усети, че краката му треперят. Отиде до внимателно подредените бисквити, разпиля ги навсякъде по пода и се върна при стола си.
Ретривърът изгледа внимателно разхвърляните елементи, хвърли на Травис въпросителен поглед и подуши отново бисквитите. Изглеждаше объркан.
Травис чакаше.
Къщата беше необичайно тиха, като че ли времето беше спряло да тече за всички живи същества, машини, и предмети на земята — но не и за него, за ретривъра и за нещата в кухнята.
Най-накрая кучето започна отново да побутва бисквитите с нос като преди. След минута — две на пода имаше въпросителен знак.
Травис глътна малко Корс. Сърцето му биеше силно. Ръцете му бяха потни. Беше изпълнен с учудване и трепет, радост и страх от непознатото, едновременно обзет от страхопочитание и заинтригуван. Искаше да се засмее, защото не беше виждал толкова интересно живо същество. Но му се и плачеше, защото само преди час животът му се струваше студен, мрачен и безсмислен. Но колкото и болка да му беше причинил, животът (той сега разбра това) му беше все пак скъп. Всъщност той усещаше, че Бог му е пратил ретривъра, за да го отвлече от мрачните мисли, да му напомни, че светът е пълен с изненади и отчаянието е безсмислено, ако човек не е разбрал целта — и необикновените възможности — на своето съществувание. Травис искаше да се смее, но смехът му се превърна в ридание. А когато се поддаде на сълзите, неочаквано започна да се смее. Опита се да се изправи, но разбра че е по-разтреперан отпреди, твърде разтреперан, тъй че всичко, което можеше да направи, беше да отпие една дълга глътка Корс.
Леко напрегнато, кучето навеждаше главата си ту надясно, ту наляво и го гледаше, сякаш мислеше, че е полудял. Да, беше полудял. Преди месеци. Но сега беше добре.
Той остави Корса и избърса сълзите от очите си с лакти. После каза:
— Ела тук, рошава муцуно.
Ретривърът се поколеба, след това го доближи.
Той рошеше и гледаше козината му, чешеше го зад ушите.
— Развличаш ме, но ме и плашиш. Нямам представа откъде си дошъл и как си научил всичко, но наистина се появи точно където си най-нужен. Въпросителен знак, а? Господи. Добре. Искаш да знаеш защо за мене в живота няма радост и смисъл? Ще ти кажа. Ще го направя, за Бога. Ще седя тука, ще си взема още една бира и ще се изповядам на едно куче. Но първо… първо ще ти дам име.
Ретривърът изсумтя с ноздри, като че ли искаше да каже: „Добре, крайно време беше.“
Като държеше главата на кучето и го гледаше право в очите, Травис каза:
— Айнщайн. От сега нататък твоето име, рошава муцуно, ще бъде Айнщайн.
4
Стрек се обади отново в девет и десет. Нора сграбчи телефона още при първото звънене, твърдо решена този път да му натрие носа и да му каже да я остави на мира. Но кой знае защо, тя отново застина от страх и не можеше да пророни дума.
Той каза с противно интимна нотка в гласа:
— Липсвам ли ти, красавичке? М-м-м-м? Искаш ли да дойда при тебе и да бъда твоето мъжле?
Тя затвори.
„Какво ми става“ — чудеше се. „Защо не мога да му кажа да се маха и да престане да ме тормози?“
А може би причината за нейното безмълвие беше тайното желание да чуе как някой мъж — пък бил той и отвратителен екземпляр като Стрек — я нарича красива. Въпреки, че той никога не можеше да бъде нежен и любящ, тя го слушаше и се опитваше да си представи колко ще е приятно, ако един добър мъж й говори хубави неща.
„Добре де, не си красива — каза си тя — и никога няма да бъдеш, тъй че престани да се превъзнасяш. Следващия път му натрий носа.“
Стана от леглото и тръгна по коридора към банята, където имаше огледало. По примера на Вайълет Девън, Нора не беше поставила огледала никъде в къщата освен в баните. Не обичаше да се оглежда, защото това, което виждаше, я натъжаваше.
Но точно тази нощ тя пожела да се види в огледалото, защото ласкаенето на Стрек, макар и студено и пресметливо, събуди любопитството й. Не че се надяваше да види някоя красива черта, незабелязана преди. Не. Грозното пате да стане лебед за една нощ… това беше самонадеяно и напразно очакване. Тя по-скоро искаше да се убеди пак, че е непривлекателна. Нежеланият интерес на Стрек раздвижи мислите на Нора, защото тя се чувствуваше удобно в затворената си самота и искаше да се успокои като се убеди отново, че той само й се подиграваше. Никога няма да изпълни заканите си, че нейното самотно спокойствие ще трае вечно. Или поне си мислеше така, когато влезе в банята и запали лампата.