Тясното помещение беше облицовано с бледосини плочки от пода до тавана, само цокълът беше от бели плочки. Имаше голяма седяща вана. Останалото беше от бял порцелан и месинг. Голямото огледало се беше понадраскало от времето.
Погледна косата си, за която Стрек беше казал, че е хубава, тъмна и лъщяща. Беше безцветна, без естествен блясък и според нея не беше лъщяща, а мазна, въпреки че я ми тази сутрин.
Тя огледа набързо челото, скулите, носа, формата на устата, устните и брадичката си. Прекара колебливо ръка по очертанията на лицето си, но не откри нищо привлекателно за един мъж.
Накрая погледна без желание очите си, които Стрек беше нарекъл прекрасни. Те имаха сив оттенък, но изглеждаха уморени и без блясък. Не можеше да понася собствения си поглед повече от няколко секунди. Очите й потвърдиха ниското мнение за външния й вид. Но освен това… да, в очите й гореше някакъв приглушен гняв, който я разтревожи, защото не й беше присъщ — гняв към това, в което се беше оставила да я превърнат. Разбира се, това беше съвсем безсмислено, защото самата природа я беше направила такава — просто една мишка — и не беше по силите й да се промени.
Когато извърна поглед от цветното огледало, усети разочарование, че само проверката й не донесе никакви изненади или преоценка. Почти веднага това разочарование прерасна в трудно поносимо отвращение. Тя застана на прага на банята, клатейки глава, учудена от собствените си забъркани мисли.
Искаше ли тя да се хареса на Стрек? Разбира се, че не. Той беше зъл, противен, опасен. Да пожелае неговото одобрение беше последното нещо, което би поискала. Може би нямаше да има нищо против, ако друг мъж я погледне доброжелателно, но не и Стрек. Трябваше да коленичи и да благодари на Бога, задето я създаде — иначе, ако беше съвсем малко привлекателна — Стрек щеше да премине от заплахи към действия. Щеше да пристигне тук и да я изнасили… или да я убие. Как можеш да си сигурен за такъв човек? Как можеш да знаеш докъде ще стигне? Мисълта за убийство не беше бълнуване на изнервена стара мома, не и в тези времена: вестниците бяха пълни с подобни неща.
Тя ясно осъзна, че е беззащитна и забърза към спалнята, където беше оставила касапския сатър.
5
Повечето хора вярват, че психоанализата облекчава нещастието. Те са сигурни, че могат да превъзмогнат всичките си проблеми и да постигнат душевен мир, стига само да разберат собствената си психика, причините за лошото си настроение и саморазрушителното си поведение. Но Травис вече знаеше, че не е така. От много години той безпощадно анализираше себе си, отдавна бе разбрал защо се е превърнал в самотник, неспособен да се сприятели с никого. Но въпреки че разбираше всичко, не можа да се промени.
Беше почти полунощ, а той седеше в кухнята, пиеше поредната бира Корс и разказваше на Айнщайн как сам си е наложил да се затвори в себе си. Айнщайн клечеше неподвижен пред него и, без да се прозява, внимателно слушаше историята му.
— Още от самото начало, като дете, бях самотник, въпреки че не ми липсваха и неколцина приятели. Там е работата, че предпочитах да бъда със себе си, а не с тях. Сигурно ми е такъв характерът. Искам да кажа… когато бях дете още не знаех каква опасност представлява за хората моето приятелство.
Майката на Травис беше починала при раждането му и той знаеше това от малък. След време възприе нейната смърт като лоша поличба за последвалите нещастия. Това беше ужасен знак — но като дете още не го подозираше, не беше обременен с чувства за вина.
Докато стана на десет години. Точно тогава почина брат му Хари. Хари беше на дванайсет, две години по-голям от Травис. Една юнска сутрин, беше понеделник, Хари успя да убеди Травис да слязат до близкия плаж, въпреки че баща им строго беше забранил да ходят там и да плуват без него. Плажчето беше уединено, в малък залив, нямаше спасители и нямаше други плувци освен тях двамата.
— Хари го повлече мъртвото подводно течение — каза Травис на Айнщайн. — Бяхме във водата на не повече от десет фута един от друг и проклетият водовъртеж го хвана, завлече го навътре, а мене не можа. Аз даже заплувах подире му, опитах се да го спася и трябваше да попадна в същото течение, но изглежда то е променило посоката си точно след като сграбчи Хари и така аз се озовах жив и здрав на брега — той погледна червената повърхност на кухненската маса, но всъщност виждаше бушуващото, вероломно, синьо-зелено море. — А обичах брат си повече от всеки друг.