Айнщайн зави тихо, сякаш от съчувствие.
— Никой не ме обвини за станалото с Хари. Той беше по-големият. Отговорността тежеше върху него. Но аз чувствах, че… че щом течението взе Хари, трябваше да вземе и мене.
От запад задуха нощен вятър и някъде тихо затрака недобре затворен прозорец.
След още една глътка бира Травис продължи:
— През лятото, когато бях на четиринайсет, страшно много исках да отида на лагер за тенисисти. Тогава бях луд по тениса. Затова татко ме записа във всякакви курсове в едно градче недалеч от Сан Диего — цял месец интензивни тренировки. Една неделя пътувахме натам с колата, но… не стигнахме. Точно преди Оушънсайд някакъв камионджия заспал на волана и машината му навлезе в насрещното движение. Помете ни. Татко почина на място. Счупен врат, счупен гръбнак, строшен череп, премазани бели дробове. Бях до него на предната седалка и се измъкнах само с няколко порязвания, натъртвания и два счупени пръста на ръцете.
Кучето го слушаше съсредоточено.
— Същата история като при Хари. Трябваше да сме мъртви и двамата — и татко, и аз — но аз се отървах. А нямаше да тръгнем към проклетото градче, ако не настоявах толкова упорито за тоя тенис лагер. Сега вече нямаше друго обяснение. Никой, да речем, не може да ме обвини, че майка ми е починала при раждането, може би не съм виновен и за смъртта на Хари, но този път… Както и да е, може да не съм бил точно аз виновен, но вече стана ясно, че аз съм кутсуз, че не е безопасно хората да са близо до мене. Ако обичах някого, ако го обичах наистина, беше страшно сигурно, че той ще умре.
Тези трагични събития можеха да убедят само едно дете, че то е ходещо проклятие, но тогава Травис беше дете — само на четиринадесет години — и това стана единственото приемливо обяснение. Беше твърде млад да разбере, че в жестокостта на природата няма умисъл и човешкото мислене не може да обясни ударите на съдбата. Но на четиринайсет чувствуваше нужда от човешко обяснение за да продължи да живее и реши, че проклятието е самият той и ако се сприятели с някого, го осъжда на ранна смърт. И тъй като по рождение си беше малко затворен, не беше много трудно да заживее със себе си и сам да си е приятел.
Когато завърши успешно колеж на двадесет и четири години, вече беше заклет самотник, въпреки че като зрял човек имаше по-трезво обяснение за смъртта на своята майка, брат и баща. Вече не признаваше съзнателно пред себе си, че е кутсуз човек, не се самообвиняваше за нещастията, сполетели семейството му. Но си остана затворен, нямаше и близки приятели — отчасти защото беше загубил способността да създава и пази подобни връзки, но също защото знаеше, че няма да го споходи скръбта, ако няма кого да губи.
— Моите навици и защитата, която си изработих, ме държаха далеч от емоционално обвързване — каза той на Айнщайн.
Кучето се надигна и измина няколкото крачки, които ги деляха. Намести се между краката му и положи глава в неговия скут.
Като гледаше Айнщайн, Травис продължи:
— Изобщо нямах представа какво ще правя след колежа, а точно тогава военните събираха набор и аз отидох преди да са успели да ме повикат. Избрах армията. Частите със специално предназначение. Допадна ми. Може би защото… да, защото при тях съществуваше едно усещане за другарство и бях принуден да имам приятели. Виждаш ли, без да показвам, че се стремя да се сближа с някого, станах близък с тях, защото ситуацията го изискваше. Реших да направя кариера в службата. Когато се създаде Делта Форс — частта за борба с тероризма — успях да вляза там. В Делта имаше страшни момчета, добри другари. Викаха ми „Немия“ или „Арфиста“, защото не бях от приказливите, но напук на характера си успях да завържа приятелства. Тогава, при единадесетата операция, моят отряд отлетя за Атина с цел да освободи посолството на Щатите от група палестински екстремисти, които го бяха завладели. Вече бяха убили осем служители, продължаваха да убиват по един на час и не желаеха да преговарят. Уж ги нападнахме бързо и неочаквано, а се получи провал. Бяха минирали сградата с бомби. Умряха деветима от моя отряд. Само аз оживях. Куршум в крака. Шрапнел в задника. Но — оцелял.
Айнщайн вдигна глава от скута на Травис.
На Травис му се стори, че вижда съчувствие в кучешките очи. Може би защото точно това искаше да види.