— Ще накарам телефонната компания да подслушва апарата ми и да записва всички обаждания, за да имам доказателство…
— И да те целувам навсякъде, Нора. Нали ще ти е хубаво?
Конвулсиите се усилиха. Тя вече не можеше да спре треперенето. Гласът й едва се подчиняваше, когато употреби последната заплаха:
— Имам оръжие. Аз имам оръжие.
— Тази вечер ще ме сънуваш, Нора. Сигурен съм. Ще сънуваш как те целувам навсякъде, по цялото ти красиво тяло…
Тя тръшна телефонната слушалка.
Обърна се настрани в леглото, обгърна раменете си с ръце, присви колене и се сгуши под завивките. Конвулсиите не бяха причинени от някакво физическо неразположение. Те бяха чисто емоционална реакция, резултат от страх, срам и страшен безсилен гняв.
Малко по малко болката утихна. Страхът също намаля и остана само гневът.
Нормалните обстоятелства толкова я бяха отчуждили от живота навън, че тя изобщо не можеше да общува с хора и не би оцеляла извън стените на мрачния си дом — затворен свят само за нея. Тя не знаеше нищо за социални контакти. Никога не успя да проведе учтив разговор даже с Гарисън Дилуърт, адвоката на леля Вайълет — а сега и неин адвокат — по време на срещите им за прехвърлянето на имота. Отговаряше на въпросите му възможно най-кратко, не смееше да вдигне очи в негово присъствие, въртеше ръце в скута си и беше ужасно срамежлива. Страхуваше се от собствения си адвокат! Ако не можеше да се справи с Гарисън Дилуърт един толкова добронамерен мъж — как изобщо щеше да озапти звяр като Арт Стрек? И никога вече нямаше да приема техник в къщи — каквото и да се счупи; щеше просто да си живее сред разпадащите се и стареещи вещи, защото следващият можеше да бъде същия като Стрек — или още по-лош. По традиция още от леля й, Нора получаваше всички стоки направо в къщи от един близък магазин, тъй че не беше нужно да пазарува навън — но от страх нямаше да пуска и момчето-разносвач в къщи; да, той изобщо не се държеше агресивно, не я задължаваше или обиждаше по какъвто и да е начин, но все някога и той щеше да усети това, което усети Стрек — нейната лесна уязвимост…
Тя мразеше леля Вайълет.
Но, от друга страна, Вайълет беше права: Нора беше мишка. И като всички мишки да бяга, да се скрие и да се спотайва в тъмното беше нейна съдба.
Яростта й отслабна като конвулсиите.
На мястото на гнева се появи самотата и тя тихо зарида.
По-късно, облегната на дъската на леглото, бършейки зачервените си очи с кърпички „Клийникс“ и подсмърчайки, храбро се врече да не се превръща в отшелница. Все някак щеше да намери сила и смелост и да поема риска от появата във външния свят по-често от преди. Щеше да вижда повече хора. Да се запознае със съседите, които Вайълет повече или по-малко отбягваше. Да си създаде приятели. За Бога, трябваше да го направи. И нямаше да позволи на Стрек да я сплаши. Покрай всичко това щеше да се научи да преодолява и други проблеми, след време нямаше да е същата жена. Обеща на себе си. Закле си във всичко свято.
Обмисляше дали да не осуети опитите на Стрек като изключи телефона от контакта, но се опасяваше, че може да й потрябва. Ами ако се събуди от нечии стъпки в къщата и не успееше да го включи достатъчно бързо?
Преди да загаси лампата и да влезе под завивките, тя затвори вратата без ключ, като подпря дръжката с едно кресло. Вече легнала в тъмното, пипна с ръка касапския сатър, който беше поставила на нощната масичка и се успокои, че ръката й попада безпогрешно върху него.
Нора лежеше по гръб с отворени очи, съвсем будна. През щорите едва проникваше бледата кехлибарена светлина на уличните лампи. По тавана се редуваха тъмни и бледозлатисти ивици като че ли някакъв безкрайно голям тигър беше застинал в скока си над нейното легло. Тя не знаеше дали някога ще заспи отново спокойно.
Не знаеше също дали ще намери някой, който да мисли за нея — и да се грижи за нея — в големия свят навън, който се закле да овладее. Дали никой нямаше да заобича една мишка и да бъде нежен с нея?
Някъде далеч в нощта монотонно, като за панихида, изсвири влакова сирена. Звукът й беше кух, студен и тъжен.
7
Винсент Наско никога в живота си не беше имал толкова много работа. Нито беше изживявал подобно щастие.
Когато се обади на обичайния номер в Лос Анджелиз, за да съобщи за успеха си в дома на Ярбек, го пратиха на друг обществен телефон. Намираше се между един магазин за замразени млека и рибен ресторант на остров Балбоа в Нюпорт Харбър.
Там му се обади оня сладострастен, гърлен, но все пак момичешки глас. Тя говореше за убийство, но не го нарече така, не използуваше уличаващи думи, а някакви странни евфемизми, които не можеха да значат нищо в един съд. Говореше от друг, подбран наслуки, монетен автомат, така че почти нямаше възможност да подслушват някой от тях. Разбира се, в този свят на големите игри никой не смееше да поема рискове.