Жената искаше от него да изпълни трета поръчка. Три за един ден.
Докато Винс гледаше вечерното движение на колите по тясната островна улица, жената — която никога не беше виждал и даже не знаеше името й — му даде адреса на доктор Албърт Хъдстън в Лагуна Бийч. Хъдстън живееше с жена си и шестнайсет годишния си син. Трябваше да премахне и двамата — доктора и госпожа Хъдстън; но съдбата на момчето беше в ръцете на Винс. Ако то можеше да остане настрана — добре. Но ако видеше Винс и станеше евентуален свидетел, трябваше да унищожи и него.
— По ваша преценка — каза жената.
Винс вече беше сигурен, че ще очисти и момчето, защото убиването беше по-полезно и му вдъхваше повече сила, ако жертвата беше млад човек. От много време не беше убивал млади и тази перспектива го възбуди.
— Искам само да подчертая — каза гласът, като леко вбесяваше Винс с дишането в паузите, — че това задание трябва да бъде изпълнено с цялата надлежна бързина. Желаем сметките да са приключени още тази вечер. До утре конкуренцията ще е разбрала какво точно се опитваме да направим и ще започнат да ни пречат.
Винс знаеше, че „конкуренцията“ сигурно е полицията. Платиха му да убие трима доктори в един-единствен ден — доктори — а той никога не беше убивал доктори — и затова му стана ясно, че между тях има нещо общо, нещо, за което ченгетата ще се хванат, когато намерят Уедърби в багажника на колата си и Елизабет Ярбек пребита до смърт в собствената си спалня. Винс не знаеше каква е връзката, защото той никога не научаваше нищо за хората, които беше нает да убива и действително не искаше да научава каквото и да е. Така беше по-сигурно. Но ченгетата непременно щяха да свържат Уедърби с Ярбек и тях двамата с Хъдстън, тъй че ако Винс не посетеше Хъдстън тази вечер, полицията до утре щеше да го постави под охрана.
Винс попита:
— Искам само да знам… дали искате заданията да бъдат изпълнени по същия начин като другите две днес? Трябва ли да са по образец?
Мислеше си, че може би ще е по-добре да изгори до основи къщата на Хъдстънови заедно със самите тях, за да прикрие убийствата.
— Не, категорично желаем да са по същия образец — каза жената. — Същия като при другите. Искаме да разберат, че ние действуваме.
— Разбирам.
— Искаме да им натрием носовете — каза тя и се засмя леко. — Искаме да вкусят гъбата с оцета.
Винс постави слушалката и се запъти да вечеря във „Веселия Роджър“. Взе си зеленчукова супа, хамбургер, пържени картофи, нарязан лук, зелева салата, шоколадов кекс със сладолед и (това го реши накрая) ябълков пай, като поля всичко с шест чаши кафе. Той винаги си хапваше доста, но апетитът му силно се увеличаваше след свършена работа. Всъщност даже след пая не се усещаше сит. Разбираемо. Само за един претрупан с работа ден беше поел жизнените енергии на Дейвис Уедърби и семейство Ярбек; беше прероден, силен като двигател на състезателна машина.
Обмяната на веществата му действуваше на високи обороти, известно време щеше да се нуждае от повече гориво — докато тялото му поеме излишъка от жизнена енергия в своите биологични батерии за бъдеща употреба.
Способността да попива жизнената сила на жертвите си беше този Дар, който го различаваше от всички други хора. Дарът щеше да му осигури вечна сила, жизненост, острота на сетивата. И вечен живот.
Никога не беше разкривал тайната на чудесния си Дар нито на жената с гърления глас, нито на който и да е от своите работодатели. Почти нямаше хора с нужното въображение и широки разбирания, за да приемат сериозно този чуден талант. Винс го пазеше за себе си, защото се опасяваше, че ще го вземат за луд.
На излизане от ресторанта застана за малко на тротоара и само вдишваше дълбоко, поглъщайки свежия горски въздух. Откъм пристанището повя хладен нощен вятър и понесе из улицата захвърлени хартийки и пурпурни жакардови цветове.
Винс се чувствуваше страхотно. Вярваше, че в него се надига стихийна сила, същата като силата на морето и вятъра.
Подкара колата на юг от Балбоа към Лагуна Бийч. В единайсет и двайсет паркира в една странична уличка до къщата на Хъдстънови, тя беше на един от хълмовете, едноетажна, построена високо на стръмния склон заради панорамата към океана. Видя, че светят два прозореца.
Мина между двете седалки, приседна във фургона на камионетката, където никой не можеше да го види и зачака всички от семейство Хъдстън да си легнат. Малко след като излезе от къщата на Ярбек смени синия костюм и облече широки панталони, бяла риза, кафявочервен пуловер и тъмносиньо яке от изкуствена материя. Сега, в тъмното, не можеше да направи нищо друго освен да приготви оръжията си, прибрани в картонена кутия и покрити с два хляба, пакет от четири рула тоалетна хартия и други дреболии, създаващи впечатление, че току-що е излязъл от магазина.