Но, разбира се, смъртта не го тревожеше много. Беше зареден с твърде много живот. Животът на други хора. Котките имаха девет живота, той — десет пъти повече. Щеше да живее вечно. Беше съвсем сигурен. Само… само още не знаеше точно колко живота трябва да погълне, за да си осигури безсмъртие. Понякога му се струваше, че вече е постигнал абсолютна недосегаемост и вечен живот. Но друг път чувствуваше, че още е уязвим и трябва да погълне повече жизнени енергии преди да постигне мечтаното състояние на божественост. Преди да навлезе с цялото си същество в божествените селения на Олимп, трябваше още малко да стои нащрек тук, долу.
Банодайн.
Проектът „Франсис“.
Ако думите на Хъдстън бяха истина, рискът, поет от Винс, щеше да бъде добре възнаграден, стига само да намери подходящ купувач за информацията. Вече се виждаше много богат.
8
Уес Далбърг живееше от десет години в груба каменна постройка във високата част на каньона Свети Джим на източния край на окръг Ориндж. Осветлението му осигуряваха няколко фенера „Коулман“, а вода точеше единствено от ръчната помпа до кухненската мивка. Имаше външна тоалетна на около сто фута от задната част на постройката и върху дървената й врата (като проява на остроумие) беше изрязан полумесец.
Уес беше на четиридесет и две години, но изглеждаше по-възрастен. Кожата на лицето му беше обветрена и загрубяла от слънцето. Имаше добре поддържана брада с буйни побелели бакенбарди. Въпреки че изглеждаше на повече години, физическата му сила беше на двадесет и пет годишен. Вярваше, че доброто му здраве се дължи на живота сред природата.
Във вторник вечерта, осемнадесети май, той седя на кухненската маса до един сутринта, пи домашно вино от сливи и чете един роман за Макджий от Джон Д. Макдоналд на сребристата светлина от съскащия фенер. По собствените си думи, Уес беше „противообществена отрепка, родена в неподходящ век“, от която обществото не можеше да има никаква полза. Но въпреки това той обичаше да чете за подвизите на Макджий, защото Макджий се бореше с объркания и противен свят отвън и никога не позволяваше на смъртоносните му вихри да го повлекат със себе си.
След като свърши книгата в един часа, Уес излезе навън да вземе дърва за огъня. Поклащаните от вятъра клони на чинарите хвърляха бледи тленни сенки на земята и лъскавата повърхност на шумолящите листа блестеше едва от отражението на лунната светлина. Някъде далеч виеха койоти, докато преследваха някой заек или друга дребна плячка. По-наблизо в храсталака пееха щурци и хладният вятър виеше в по-високите клони на дърветата.
Съчките бяха складирани по цялата дължина на северната стена на постройката. Той извади дъсчицата-резе от дръжката на двойната врата към навеса. Знаеше как е подредил дървата в тясното помещение достатъчно добре, за да работи опипом в тъмното и да напълни голямата кофа за въглища с половин дузина цепеници. Хвана я с две ръце, изнесе я пред вратата и се обърна да залости резето.
Когато застана на едно място, разбра, че койотите и щурците изведнъж са млъкнали. Единствено вятърът още имаше глас… Намръщи се и се обърна да огледа тъмната гора, обгърнала отвсякъде малката полянка, където беше неговата къща.
Нещо ръмжеше.
Уес опипа с поглед нощната гора, която изведнъж му се стори по-зле осветена от луната отпреди минута.