Ръмженето беше басово и злобно. Нищо подобно не беше чувал наоколо за десет години самотни нощи.
Уес беше любопитен, даже загрижен, но не и уплашен. Застана съвсем неподвижен и се заслуша. Изтече около минута без да чуе нещо повече.
Накрая затвори вратата на навеса, залости я с дъсчицата и вдигна кофата с дърва.
Пак ръмжене. После тишина. След това шум от листа и съчки, хрущящи и притискани под нечии стъпки.
Според звука беше на около трийсет ярда. Малко в западна посока от външната постройка. Отзад в гората.
Нещото изръмжа отново, този път по-силно. И по-близо. Сега беше на не повече от двайсет ярда.
Все още не се виждаше от какво иде звукът. Самотната луна пак се криеше зад малък филигранен пояс от облаци.
Като слушаше дебелото и гърлено, но все пак звучно ръмжене, Уес внезапно усети безпокойство. Като дълголетен обитател на Свети Джим за пръв път почувствува, че е в опасност. С кофата в ръце, тръгна бързо към кухненската врата в задната част на къщата.
Шумоленето на раздвижените храсти ставаше по-силно. Съществото в гората се движеше по-бързо от преди. По дяволите, то тичаше.
Уес също се затича.
Ръмженето прерасна в силен, зъл звук: злокобна смесица от кучешко лаене, свинско грухтене, ръмжене на пума; в него имаше и нещо човешко, и нещо съвсем непознато. Беше почти по петите му.
Като завиваше покрай ъгъла на къщата, Уес замахна с кофата и я хвърли силно в посоката, където мислеше, че е животното. Чу как дървата се разпиляват и трополят по земята, чу и металния звук от търкалянето на кофата, но ръмженето ставаше все по-силно и по-близко и той разбра, че не е улучил.
Изтича нагоре по трите стъпала, отвори кухненската врата, влезе вътре и я затръшна след себе си. Пусна резето — мярка за сигурност, която не беше използувал от девет години, откакто свикна със спокойствието на каньона.
Мина през къщата и отиде до главната врата, която също заключи. Беше изненадан от силата на обладалия го страх. Дори ако това навън беше враждебно настроено животно — някоя полудяла мечка, слязла от планините — тя не можеше да отваря врати за да го преследва вътре в къщата. Нямаше смисъл да употребява заключалките, но въпреки това усещаше, че е постъпил правилно. Той действуваше по инстинкт и като опитен трапер знаеше, че на инстинктите трябва да се вярва, дори ако водят до привидно нелогично поведение.
Добре, вече беше в безопасност. Нито едно животно не можеше да отваря врати. Поне за мечките беше сигурен, а това най-вероятно беше мечка.
Но гласът му не беше като мечка. Ето кое караше Уес Далбърг да потръпва: гласът не беше глас на никой от зверовете в тези гори. Той познаваше добре съседите си от дивата природа, различаваше всичките им крясъци, виене и други звуци, които издаваха.
Единствената светлина в голямата стая идеше от огъня, но тя не беше достатъчна да разсее сенките в ъглите. По стените се отразяваха и подскачаха призраците на живия пламък. Уес за пръв път си помисли, че електричеството е хубаво нещо.
Той притежаваше 12-калиброва пушка „Ремингтън“, с която ловеше дребен дивеч за да разнообрази диетата от магазински консерви. Тя стоеше на един рафт в кухнята. Помисли дали не е добре да я свали оттам и да я зареди, но зад заключените врати това му се стори излишна паника. За Бога, така щеше да изглежда пъзльо в собствените си очи. Като някой дебел задник от предградията, който пищи при вида на полска мишка. Може би беше достатъчно да изкрещи силно и да плесне с ръце, и нещото в храсталака щеше да го удари на бяг. За действията си той можеше да обвинява инстинкта, но стореното преди малко не съответствуваше на собствената му оценка за себе си — твърдоглав и храбър обитател на каньон. Ако грабнеше пушката сега, без да е наложително, щеше да загуби много от самоуважението си — а то за него беше твърде важно — тъй като от всички възможни мнения за Уес Далбърг, Уес се интересуваше само от своето. Никаква пушка.
Уес рискува и приближи големия прозорец на стаята. Той беше поставен на мястото на малкия от някакъв бивш служител на горското стопанство преди около двадесет години; беше свалил тясната стара дограма с много стъкла и в новия, по-голям отвор в стената сега имаше голям прозорец с единично стъкло, по-удобен за съзерцаване на красивата гора.
Няколко посребрени от луната облаци блестяха на фона на велурено-черното небе. Бледата светлина покриваше предния двор с накъсани сенки, блестеше върху ламарината, гюрука и предното стъкло на неговия Джип Чероки и очертаваше тъмните силуети на надвесените дървета. Отначало не помръдваше нищо освен няколко клона, едва полюшвани от лекия вятър.