Една-две минути Уес се взираше внимателно в горския пейзаж. Не видя, нито пък чу, нещо необикновено и реши, че животното си е отишло. С известно облекчение, но отново малко объркан, Уес започна да извръща поглед от прозореца — и тогава мярна някакво движение близо до джипа. Погледна внимателно, но не видя нищо и продължи да наблюдава още няколко минути. Точно когато реши, че си е въобразил, отново видя движение: нещо излизаше иззад джипа.
Той се наведе към прозореца.
Нещо се втурна през поляната към къщата — движеше се много бързо и ниско приведено. Вместо да разкрие външния вид на противника, лунната светлина го правеше по-тайнствен, безформен. Това нещо направо хвърчеше към къщата. Изведнъж — Боже, Господи! — създанието стана крилато, едно зловещо чудовище, летящо право към него през тъмнината, и секунда след като Уес изкрещя прозорецът се пръсна с трясък. Викът на Уес изведнъж затихна.
9
Тъй като Травис не беше голям пияч, три бири бяха достатъчни да пропъдят безсънието. Заспа секунди след като сложи глава върху възглавницата. В съня си се превърна във водещ цирково представление, в което животните можеха да говорят и след всеки сеанс той посещаваше клетките им, а там всяко животно му доверяваше някаква интригуваща тайна, която той забравяше веднага щом пристъпи към следващата клетка.
Събуди се в четири сутринта и видя, че Айнщайн е застанал срещу прозореца на спалнята. Лапите на кучето бяха върху перваза, върху лицето му играеха лунни сенки и то се взираше много напрегнато в нощната тъмнина.
— Какво става, момче? — попита го Травис.
Айнщайн му хвърли един поглед, после лунната нощ отново привлече вниманието му. Започна да вие тихо и наостри леко уши.
— Има ли някой там? — попита отново Травис, докато ставаше от леглото и си обуваше дънките.
Кучето се изправи на четири крака и избяга от стаята.
Травис го откри пред друг прозорец в тъмната всекидневна да гледа нощния пейзаж от тази страна на къщата. Като клекна до кучето и постави ръка върху широкия му пухкав гръб, каза:
— Какво не е наред? А?
Айнщайн притисна муцуна до стъклото и издаде тих нервен звук.
Травис не виждаше нищо застрашително в градинката отпред или на улицата. Тогава му хрумна нещо и той каза:
— Да не би да те тревожи онова нещо, дето те преследваше в гората тази сутрин?
Кучето го изгледа сериозно.
— Какво беше това там, в гората? — зачуди се Травис.
Айнщайн пак започна да вие тихо и потрепери.
Като си спомни своя собствен — и на ретривъра — вледеняващ страх в подножията на Санта Ана и тайнственото чувство, че ги дебне нещо неестествено, Травис също потрепери. Погледна навън към потъналия в нощта свят. Островърхите сенки на финиковите клони бяха очертани от бледожълтата светлина на близката улична лампа. Непостоянният вятър търкаляше малки купчинки от прах, листа и отпадъци по улицата, оставяше ги за малко, после пак ги подхващаше. Самотен бръмбар, явно решил, че лунното отражение в стъклото е истински пламък, се блъскаше в него пред очите на Травис и Айнщайн.
— Тревожиш се, че още те преследва ли? — попита Травис.
Кучето изсумтя тихо.
— Е, аз не мисля така — продължи Травис. — Мисля, че не схващаш колко сме далече сега от там. Много на север. Ние бяхме с кола, а то разполага само с краката си и не може да е тръгнало подире ни. Каквото и да е било, то остана далеч от нас, Айнщайн, някъде там в окръг Ориндж, без да разбере къде сме отишли ние. Не трябва да се тревожиш вече от него. Разбираш ли?
Айнщайн подуши и облиза ръката на Травис, като че ли успокоен и благодарен. Но отново погледна през прозореца и издаде едва доловим звук.
Наложи се Травис да го подмами обратно в спалнята. Там кучето пожела да легне при господаря си и за да го успокои, Травис го прие в леглото си.
Вятърът шумолеше в дърветата и свистеше тъжно в стрехите на къщата.
От време на време бунгалото тихо проскърцваше от обичайното нощно наместване на стените.
От улицата избръмча двигател и затрополиха колелата на минаваща кола.
Изтощен от емоционалното и физическо натоварване през деня, Травис скоро заспа.
Малко преди зазоряване отвори очи в просъница и разбра, че Айнщайн пак е на стража пред прозореца на спалнята. Той измърмори тихо името на ретривъра и вяло потупа с ръка по дюшека. Но Айнщайн остана на поста си и Травис отново потъна в дълбок сън.
Четвърта глава
1
В деня след сблъсъка с Арт Стрек Нора излезе на дълга разходка с намерението да изследва части на града, които не беше виждала преди. Навремето се разхождаха с Вайълет само веднъж седмично. След смъртта на старата, Нора продължи да излиза, но по-рядко и никога не рискуваше да се отдалечи повече от осем пресечки. Днес имаше намерение да стигне много по-далеч. Това бе първата, макар и малка крачка, по трудния път към усещането за свобода и самоуважение.