Преди да тръгне мислеше дали да не обядва в някой ресторант по пътя. Но никога преди не беше попадала в ресторант. Мисълта за хранене в компанията на непознати и общуване със сервитьори я плашеше. Затова сложи в една книжна чантичка два портокала, ябълка и два сладкиша от овесено брашно. Щеше да обядва сама в някой парк. Даже и това й се стори много смело. Стъпка по стъпка.
Небето беше ясно. Времето — топло. Дърветата изглеждаха свежи от младата пролетна зеленина; бризът полюшваше клоните им едва-едва, колкото да прикрият най-горещите лъчи на палещото слънце. Нора вървеше покрай добре поддържаните къщи, построени в някои от испанските архитектурни стилове, гледаше вратите и прозорците с неподозирано любопитство и мислеше за хората, които живеят вътре. Дали бяха весели? Може би тъжни? Или влюбени? Каква музика и какви книги обичаха? Каква храна? Дали планираха да прекарат отпуските си в някое екзотично място, да видят някоя пиеса в театъра или да посетят нощен клуб?
Никога преди не беше мислила за хората по този начин, защото знаеше, че пътищата им никога няма да се пресекат. Да мисли за тях щеше да е напразна загуба на време и сили. Но сега…
Когато някой идеше насреща, тя навеждаше глава, за да скрие лицето си както винаги беше правила, но скоро събра достатъчно смелост да вдигне очи и да ги погледне. Изненада се много от това, че доста от тях се усмихваха и я поздравяваха. Още повече я учуди, че не след дълго тя сама започна да отговаря на поздравите.
Спря до сградата на Окръжния съд, за да се наслади на жълтите цветове на растението юка и пищната червена бугенвилия, плъзнала по измазаните стени и усукана върху орнаментите на една прозоречна решетка от ковано желязо.
После спря пред стъпалата на катедралата „Мисия на Света Варвара“, построена през 1815 година и започна да разглежда красивата фасада на старата сграда. След това се разходи във вътрешния двор, една част от който се наричаше „Райската градина“ и се качи на западната камбанария.
Постепенно започна да разбира защо в някои от многото прочетени книги Санта Барбара се наричаше едно от най-красивите места на земята. Беше прекарала тука почти целия си живот, но спотаена при Вайълет в дома на фамилията Девън и дори когато се осмелеше да се покаже навън, не виждаше по-далеч от върховете на обувките си — затова сега й се стори, че вижда града за първи път. Той я очарова и я изпълни с трепет.
В един часа беше в парка Аламеда и седна на една пейка с гледка към езерото под три огромни стари финикови палми. Вече я наболяваха краката, но не искаше да се прибира рано. Отвори хартиената чанта и започна обяда си с жълтата ябълка. Никога не й се бе услаждало така. Прегладняла, тя бързо погълна и портокала, прибра обелките в чантата и тъкмо започваше първия сладкиш, когато Арт Стрек седна до нея.
— Здравей красавичке.
Беше само по сини спортни гащета и спортни обувки с дебели бели чорапи. Но въпреки това беше ясно, че не е бягал, защото не беше потен. Беше мускулест, с широки рамене и тъмен тен, изключително мъжествен. Беше облякъл тези дрехи с единствената цел да покаже тялото си, така че Нора веднага отвърна поглед.
— Май си срамежлива? — попита той.
Тя не можеше да отговори, защото в устата й беше първата хапка овесен сладкиш. Опасяваше се, че ще се задуши ако се опита да преглътне парчето сладкиш с пресъхналото си гърло, но не можеше и да го изплюе.
— Сладката ми, срамежлива Нора — каза той.
— Като погледна надолу, тя видя как дясната й ръка трепери издайнически. Сладкишът се разпадаше на парченца в дланта й, а по земята между краката й имаше трохи.
Преди малко мислеше, че дългата дневна разходка е първа крачка към собственото й освобождение, но сега трябваше да признае, че причината да излезе от къщи е друга. Тя се опитваше да избяга от натрапването на Стрек. Страхуваше се да остане у дома, страхуваше се, че той ще звъни, ще звъни и пак ще звъни. А сега той я намери навън и тя не бе защитена от своите затворени прозорци и заключени врати, което беше по-лошо от телефона, много по-лошо.
— Гледай към мене, Нора.
Не.
— Погледни ме.
От дясната й ръка падна последното парченце от разпадащия се сладкиш.
Стрек хвана лявата й ръка, и въпреки че тя се опита да я дръпне, трябваше да се подчини, защото костите на пръстите й хрущяха от неговото стискане. Той постави ръката й върху голия си крак. Плътта му беше твърда и гореща.