Усети гърчове в стомаха си, сърцето й биеше силно и тя не знаеше дали първо ще повърне или ще припадне.
Като движеше китката й бавно нагоре-надолу по голия си крак, той каза:
— Аз съм това, което ти трябва, красавичке. Аз мога да се погрижа за тебе.
Овесеният сладкиш запушваше устата й като мек тампон. Главата й стоеше наведена, но тя вдигна очи и се огледа.
Надяваше се да види наблизо някой и да извика за помощ, но там имаше само две млади майки с малки деца, а и те бяха твърде далеч да й помогнат.
Стрек вдигна нейната ръка от крака си, постави я върху голите си гърди и попита:
— Хубаво е за разходка днес, нали? Хареса ли ти мисионерската катедрала? Ммм? А не бяха ли красиви цветовете на юката до сградата на съда?
— Продължаваше да бръщолеви с хладния си, самодоволен глас и я питаше дали е харесала други неща, видени днес, и тя разбра, че е вървял по петите й цялата сутрин с колата си или пеш. Не го беше видяла, но нямаше съмнение, че е бил наблизо, защото знаеше всяка нейна стъпка след като излезе от къщи и това я уплаши и вбеси повече от всичко, което беше сторил.
Тя дишаше силно и учестено, но чувствуваше, че не може да си поеме дъх. Ушите й шумяха, но въпреки това чуваше всяка негова дума твърде ясно. Помисли си, че може да го удари и да му одере очите, но стоеше като парализирана — беше готова да удря, но не можеше да удари; гневът й даваше сили, страхът я възпираше. Искаше да крещи, но не за помощ, а от безсилие.
— А сега — продължи Стрек, — като свърши хубавата разходка и си хапна приятно в парка, ти се отпусна. Знаеш ли какво е най-доброто в този момент? Това, от което денят ще стане страхотен, красавичке? Наистина специален ден? Ще направим така: качваме се в колата, връщаме се у вас, горе, в жълтата ти стая и влизаме в онова легло с дървените плотове…
Той е бил в стаята й! Трябва да е влязъл вчера. Когато тя си мислеше, че той е в хола и поправя телевизора, мръсникът му се промъкнал горе, бродил из най-съкровеното й място, проникнал в нейното убежище и надзъртал в нещата й.
— … в онова голямото, старото легло и аз ще ти смъкна дрешките и ще те чукам…
Нора никога нямаше да разбере какво й вдъхна тази внезапна смелост — дали ужаса от това, че е нарушил светостта на нейното убежище или че употребява неприлични думи в нейно присъствие за пръв път, или и двете, но тя вдигна глава, изгледа го с широко отворени очи и изплю несдъвкания сладкиш в лицето му. На дясната му буза, около дясното око и върху носа му увисна слюнка и влажни остатъци от храна. Върху косата и челото му имаше късчета овесено брашно. Когато видя как очите на Стрек заблестяват гневно и лицето му се изкривява, Нора изпита ужас от това, което направи. Но усети и гордост, че успя да скъса веригите на емоционалната парализа, която я вкамени — даже и ако действието й донесеше страдание, даже и ако Стрек отмъстеше.
А той отмъсти бързо и брутално. Още държеше лявата й ръка и тя не можеше да се отскубне. Стискаше я здраво, както и преди и мачкаше костите й. Болеше я, Господи, колко я болеше. Но не искаше да му достави удоволствие с плача си и беше решена да не хленчи нито да го моли, тъй че стисна зъби и замълча. По главата й изби пот и тя помисли, че ще припадне. Но болката не беше най-лошото; най-лошото беше застрашителният поглед в леденосините очи на Стрек. Мачкайки пръстите й, той я бе уловил не само с ръка, но и с поглед — студен и безкрайно чужд. Опитваше се да я сплаши и унижи — и, за Бога, наистина успяваше — защото тя усети в него лудост, с която никога нямаше да се справи.
Когато видя отчаянието й, което очевидно го задоволи повече отколкото вик от болка, той престана да й стиска ръката, но не я пусна. Каза:
— Ще си платиш за това, че ми плю в лицето. И ще ти хареса как ми плащаш.
Отговорът й не прозвуча убедително.
— Ще се оплача на шефа ти и ти ще си загубиш работата.
Стрек само се усмихна. Нора се чудеше защо той не посегна да изчисти лицето си от парченцата сладкиш, но скоро разбра причината: той щеше да накара нея да стори това. Но първо й каза:
— Да си загубя работата? О, че аз вече напуснах мястото в Уодлоу Ти-Ви. Тръгнах си вчера следобед. За да имам време за тебе, Нора.
Тя сниши поглед. Не можеше да прикрие страха си, трепереше от него тъй, че почти й тракаха зъбите.
— Аз никога не се задържам дълго на едно място. Мъже като мене, толкова енергични, лесно се отегчават. Трябва ми движение. Освен това, животът е твърде кратък, за да го пропиляваме в работа, не мислиш ли? Затова стоя на работа само докато спестя малко пари, след това го удрям на живот по крайбрежието докогато мога. А понякога срещам маце като тебе, дето страшно се нуждае от мене, някоя, дето направо плаче за мене и аз, разбира се, й помагам.