Ритни го, ухапи го, издери му очите, казваше си тя.
Но не направи нищо.
В ръката си усещаше тъпа болка. Спомни си колко остра и нетърпима беше тя преди малко.
Неговият глас се промени, стана по-мек, сякаш я успокояваше и вдъхваше смелост, което я уплаши още повече.
— Аз ще помогна и на тебе, Нора. Ще поживея малко у вас. Весело ще е. А, малко си нервна пред мене, но аз те разбирам, наистина. Повярвай ми, момиче, точно това ти трябва и животът ти ще стане съвсем друг, нищо повече няма да е същото, а това е най-доброто, което може да ти се случи.
2
На Айнщайн много му хареса парка.
Когато Травис освободи каишката, ретривърът изтърча до най-близката цветна леха — големи жълти невени, заобиколени от ивица яркочервени полиантуси — и бавно направи кръг около нея, явно очарован. После доближи една ярка леха с късноцъфтящи лютичета, след това — друга, с импатиени и при всяко откритие опашката му махаше все по-бързо. Казват, че зрението на кучетата е само черно-бяло, но Травис не би се хванал на бас срещу предположението, че Айнщайн вижда всички цветове. Айнщайн подушваше всичко — цветя, храсти, дървета, камъни, захвърлени консервни кутии, купчинки боклук, основата на чешмата-фонтан и всяка стъпка земя под себе си — и несъмнено си създаваше обонятелна „представа“ за хората и кучетата, минали оттам преди него — образи тъй ясни за него, както фотографиите — за Травис.
През цялата сутрин и ранния следобед ретривърът не направи нищо забележително. Всъщност поведението му беше точно като на обикновено куче и тази роля беше толкова убедителна, че Травис мислеше дали почти човешката му интелигентност не го спохожда само в кратки проблясъци — нещо като безболезнени епилептични припадъци. Но след всичко, което стана вчера, необикновената, макар и рядко проявявана природа на Айнщайн, не можеше да се отрече.
Както се разхождаха покрай езерото, Айнщайн изведнъж застина, повдигна малко увисналите си уши и се вгледа в пейката на около шейсет фута от тях, където седеше една млада двойка. Мъжът беше по спортни гащета, а жената носеше доста широка сива рокля; той я държеше за ръката и изглеждаха потънали в дълбокомислен разговор.
Травис се извърна и тръгна към откритата зелена площ на парка, за да ги остави на спокойствие.
Но Айнщайн излая веднъж и се втурна право към двойката.
— Айнщайн! Тук! Върни се веднага!
Кучето не му обърна внимание и като доближи двойката на пейката, започна да лае бясно.
Когато Травис стигна до там, човекът с гащетата беше станал прав. Беше протегнал ръце да се защити и отстъпваше стъпка по стъпка от ретривъра със свити юмруци.
— АЙНЩАЙН!
Ретривърът спря да лае, изплъзна се от Травис преди той да успее да закачи каишката за нашийника, отиде при жената на пейката и сложи глава в скута й. Ръмжащият звяр се превърна в любвеобилно домашно куче тъй внезапно, че всички замряха от изненада.
Тогава Травис каза:
— Съжалявам. Той никога…
— За Бога — каза оня със спортните гащета, — не може да оставяте зло куче да тича свободно из парка!
— Той не е зъл — каза Травис. — Той…
— Глупости — каза спортягата, пръскайки слюнка. — Проклетото животно опита да ме ухапе. Вие какво, май обичате подсъдимата скамейка?
— Не знам какво му…
— Махнете го от тука — настоя спортягата.
Кимайки смутено, Травис се обърна към Айнщайн и видя, че жената е примамила кучето върху пейката. Айнщайн седеше втренчен в нея, с лапи в скута й, а тя не само го галеше, но го прегръщаше. Всъщност начинът, по който тя го държеше при себе си, издаваше някакво отчаяние.
— Махнете го оттук! — бегачът беше побеснял.
Той беше по-висок, по-широк в раменете и гърдите от Травис и направи няколко крачки към него, наведе се върху му, като искаше да го изплаши с мощното си телосложение. Беше свикнал да си проправя пътя, като си даваше вид и действаше застрашително и агресивно. Травис презираше такива мъже.
Айнщайн обърна поглед към бегача, оголи зъби и заръмжа ниско и гърлено.
— Случай, приятелче — ядосано каза спортягата, — глух ли си или що? Казах, кучето трябва да е на каишка и виждам каишката в ръката ти — какво, по дяволите, чакаш?
Травис започна да усеща, че нещо не е в ред. Пресиленият гняв на бегача беше фалшив, като че ли го бяха хванали в някакво срамно действие и сега се опитваше да скрие вината си, като моментално премина в настъпление. А и жената се държеше странно. Не промълви нито дума. Беше бледа. Тънките й ръце трепереха. И съдейки по това как галеше кучето и го държеше при себе си, не я беше уплашил Айнщайн. Освен това Травис се чудеше как е възможно една двойка да се разхожда из парка в толкова различни дрехи — единият в спортни гащета, а другият — в бозава домашна рокля. Той забеляза, че жената поглежда скришом със страх към бегача и изведнъж разбра, че тия двамата не са заедно — поне не по волята на жената — и че мъжът наистина е намислил нещо, заради което се чувствува виновен.