След като замайването попремина малко, тя си спомни за бутилката коняк в шкафа до хладилника и реши, че една глътка ще й помогне да стане на крака. Беше купила тоя коняк — Реми Мартин — след като Вайълет почина, защото леля Вайълет не одобряваше никакви силни напитки, с изключение на частично ферментиралото ябълково вино. След погребението Нора си наля една чашка коняк — като акт на непокорство. Не й хареса и изхвърли голяма част от съдържанието в мивката. Но изглеждаше, че сега глътка коняк ще спре треперенето.
Но първо отиде до чешмата и изми ръце с най-горещата вода, която можа да изтърпи, като няколко пъти използува сапун, а после — течност за миене на съдове „Айвъри“ и така изстърга от кожата си всички следи от докосване на Стрек. Когато свърши, ръцете й бяха червени и изглеждаха ожулени.
После сложи бутилката коняк и една чашка на масата. Беше чела по книгите, как някой от героите седи и пие петото питие с тежка мъка на сърце и се мъчи да удави второто в първото. Понякога те успяваха, защо да не успее и тя. Ако проклетият коняк подобреше душевното й състояние поне мъничко, тя беше готова да изпие цялата бутилка.
Но очевидно нямаше дарбата да пие. Прекара следващите два часа над единствената чашка Реми Мартин.
Ако се опиташе да отклони мислите си от Стрек, безпощадно започваха да я мачкат спомените за леля Вайълет, а когато си наложеше да не мисли за Вайълет, веднага изплуваше Стрек; ако успееше да изхвърли и двамата от съзнанието си, се появяваше Травис Корнъл, човекът от парка — но мисълта за него също не я успокои. Изглеждаше приятен човек — любезен, учтив, загрижен и даже успя да отстрани Стрек. Но вероятно и той беше лош като Стрек. Ако му дадеше повече аванс, Корнъл сигурно щеше да стори с нея същото, което се опита Стрек. Вярно, леля Вайълет беше тиранин — извратена и зла — но нейното убеждение, че е опасно да се общува с други хора, изглеждаше все по-правилно.
А, и кучето. Това беше друго. Тя изобщо не се страхуваше от него — дори когато то се втурна към пейката със свиреп лай. Тя разбра някак, че ретривърът — Айнщайн, както го нарече господарят му — не лаеше нея, а гневът му беше насочен към Стрек. Като стоеше до Айнщайн, тя се чувстваше в безопасност и защитена, даже и ако Стрек беше надвесен върху й.
Може би трябва да си вземе свое куче. Вайълет се отвращаваше от самата мисъл за домашни животни. Но Вайълет беше мъртва, мъртва завинаги, и никой не можеше да попречи на Нора да си вземе собствено куче.
Освен…
Да, в нея имаше някакво особено усещане, никое друго куче не може да й даде дълбокото чувство на сигурност, получено от присъствието на Айнщайн. Тя и ретривърът моментално установиха емоционална връзка.
Разбира се, беше възможно да приписва на кучето качества, които то няма, само защото я спаси от Стрек. Естествено беше да вижда в него спасител, неин доблестен защитник. Но въпреки че упорито се мъчеше да не злоупотребява с мисълта, че Айнщайн не е като другите кучета, все пак усещаше, че е особен и беше убедена — никое друго куче освен Айнщайн не може да й осигури същата защита и другарство.
Едничката чашка Реми Мартин, пита цели два часа и мисълта за Айнщайн всъщност оправиха малко настроението й. И което е по-важно, конякът и спомените за кучето й дадоха смелост да отиде до кухненския телефон, решена да се обади на Травис Корнъл, като му предложи да купи кучето. В края на краищата той й бе казал, че го има само от един ден, значи, не беше възможно да е дълбоко привързан към него. За една добра цена може би щеше да го продаде. Тя обърна няколко страници в указателя, намери номера на Корнъл и го набра.
Той отговори при второто позвъняване.
— Ало?
Като чу гласа му, разбра, че всеки опит да купи кучето от него означава да му даде лост, с който той може да разбие вратите на нейния живот и да се натрапи там. Беше забравила, че и той може да е опасен колкото Стрек.
— Ало? — повтори гласът.
Нора се двоумеше.
— Ало? Има ли някой насреща?
Тя постави слушалката без да промълви дума.
Преди да говори с Корнъл за кучето, беше нужно да измисли някакъв подход, който да обезсърчи евентуалния му опит да нахлуе в живота й, ако, всъщност и той беше като Стрек.
Когато телефонът звънна пет минути преди пет, Травис изпразваше консерва „Алпо“ в купичката на Айнщайн. Ретривърът го гледаше с интерес и ближеше бърните си, но показа сдържаност, като изчака и последните трохи да попаднат в купичката.