Травис погледна снимката на Пола, блондинката с цигара, след това наперената представителка на „Сенчъри 21“, спомни си и за другата реклама с брюнетката и автомобила и тогава каза:
— Жена? Искаш да се обадя… на някоя жена?
Айнщайн излая.
— Коя?
Айнщайн леко захапа китката на Травис и се опита да го дръпне от креслото.
— Добре, добре, да тръгваме. Следвам те.
Айнщайн беше упорит и последователен. Не пусна ръката му, докато не го накара да премине през хола, столовата, до стенния телефон в кухнята. Там вече пусна Травис.
— На коя? — попита отново Травис, но изведнъж се сети. Имаше само една жена, която познаваха двамата — и той, и кучето.
— Не става ли дума за дамата от днешната разходка в парка?
Айнщайн завъртя опашка.
— И мислиш, че тя ни звъня току-що?
Опашката се завъртя по-бързо.
— Как можа да разбереш кой се обажда? Та тя не каза нито дума. И какво искаш в края на краищата? Да основеш бюро за запознанства?
Кучето бафна два пъти.
— Е, да, наистина беше красива, но не беше моя тип, приятелче. Не ти ли се стори малко странна, а?
Айнщайн излая веднъж към него, изтича до кухненската врата, скочи два пъти върху нея, обърна се към Травис, излая пак, обиколи в тръс масата, като все лаеше, после пак се втурна към вратата, скочи отгоре й и постепенно стана ясно, че е силно разтревожен от нещо.
От нещо, свързано с жената.
Тя имаше някакви неприятности в парка този следобед. Травис си припомни гадния тип със спортни гащета. Беше предложил да помогне на жената, но тя отказа. Но сега беше премислила всичко и му звънна преди минути, обаче нямаше смелост да разкаже за бедата си?
— Наистина ли мислиш, че тя се обади?
Опашката пак се завъртя.
— Може… но даже и да е била тя, не е разумно да се намесвам.
Ретривърът скочи върху му, захапа единия крачол на дънките и бясно задърпа дебелия плат така, че Травис почти загуби равновесие.
— Добре, стига вече! Ще го направя. Дай ми проклетия указател.
Айнщайн го пусна и излезе тичешком от стаята, като се хлъзгаше по гладкия линолеум. Върна се с указателя в уста. Травис вече държеше книгата, когато разбра, че без да се замисля, е пожелал с думи кучето да направи нещо и то го направи на часа. Беше вече свикнал и приемаше без съмнение необикновения ум и възможности на това същество.
След едно нервно потръпване той също разбра, че кучето не би му донесло указателя в хола, освен ако не беше съвсем наясно с предназначението на тази книга.
— За Бога, рошава муцуно, добро име ти измислихме, а?
5
Въпреки че Нора не обичаше да вечеря по-рано от седем, тази вечер беше гладна. Утринната разходка и чашката коняк й дадоха апетит, който дори мислите за Стрек не можаха да развалят. Но не и се готвеше, затова сложи в една чиния пресни плодове, малко сирене и един затоплен във фурната кроасон.
Нора имаше навика да вечеря в стаята си, легнала с някое списание или книга в ръка, защото там се чувстваше най-щастлива. Точно приготвяше чинията за отнасяне в спалнята, когато телефонът звънна.
Стрек.
Не може да не е той. Кой друг? На нея почти никой не й звънеше.
Слушаше звъненето, замръзнала на място. Когато то престана, тя почувства слабост, подпря се на кухненските шкафове и зачака да започне отново.
6
След като Нора Девън не отговори на обаждането му, Травис Корнъл беше готов да се върне към новините по телевизията, но Айнщайн беше още възбуден. Ретривърът скочи върху полицата, докопа указателя, събори го на пода, захапа го и изтича през кухненската врата.
Любопитен какво ли ще предприеме кучето сега, Травис го последва и видя, че то чака пред външната врата с указателя между зъбите си.
— Сега пък какво?
Айнщайн постави лапа върху вратата.
— Искаш да излезеш ли?
Кучето се опита да вие, но книгата в устата му го заглушаваше.
— Какво смяташ да правиш навън с телефонен указател? Да го заровиш при кокалите си? Какво ти става?
Въпреки че не получи отговор на нито един въпрос, Травис отвори вратата и пусна ретривърът вън, където късното следобедно слънце заливаше всичко със златните си лъчи. Айнщайн се втурна право към пикапа, паркиран на входната алея. Застана до вратата на пътника и погледна назад с нещо като нетърпение.
Травис отиде до автомобила, погледна ретривъра и въздъхна:
— Подозирам, че искаш да ме заведеш някъде и подозирам, че нямаш предвид сградата на телефонната компания.
Като пусна указателя, Айнщайн скочи към камионетката, постави предните си лапи на вратата и погледна Травис през рамо. Излая.
— Искаш да намеря адреса на госпожица Девън в телефонния указател и после да отидем там. Нали така?
Едно джафкане.
— Съжалявам — каза Травис. — Знам, че ти хареса, но не съм тръгнал да си търся жена. Освен това тя не е моя тип. Вече ти казах това. Аз също не съм нейният тип. Всъщност имам усещането, че никой не може да бъде нейният тип.
Кучето излая.
— Не.
То пусна предните си лапи на земята, втурна се към Травис и отново го хвана за единия крачол на дънките.
— Няма да стане — настоя Травис, като се наведе и хвана Айнщайн за нашийника. — Няма смисъл да разкъсваш целия ми гардероб, тъй като няма да тръгна.
Айнщайн го пусна, освободи се от ръката му и хукна към дългата леха с ярки цветя, където започна бясно да рови земята, изхвърляйки смачкани цветя на алеята зад себе си.
— За Бога, сега какво те прихвана?
Кучето продължи да копае усърдно, като си проправяше път през лехата в различни посоки, с ясното намерение да я съсипе окончателно.
— Хей, спри веднага! — Травис тръгна бързо към ретривъра.
Айнщайн избяга в другия край на двора и започна да рие дупка в тревата.
Травис тръгна подир него.
Айнщайн пак избяга и се насочи към друг ъгъл на лехата, където продължи усърдно да изравя тревата, после се опита да минира по кучешки басейнчето за водопой на птиците и накрая се върна към малкото незасегнати цветя.
Неспособен да хване ретривъра, Травис спря, пое си дъх и изкрещя:
— Стига!
Айнщайн престана да ровичка цветята и вдигна глава, а от устата му висяха смачкани остатъци от коралово червени венчелистчета.
— Отиваме — каза Травис.
Айнщайн пусна цветовете и пристъпи от опустошената леха към пътечката — но много внимателно.
— Не те мамя — обеща Травис. — Щом наистина това има толкова голямо значение за тебе, ще отидем при тая жена. Но един Бог знае как ще обясня поведението си.