Секунди по-късно Травис стигна до стъпалата на верандата, точно навреме за да види как ретривърът се изправя на задни лапи и с едната предна удря бутона на звънеца. Звънецът се чуваше и отвън.
Качвайки се по стъпалата, Травис каза:
— Сега пък какъв дявол ти е влязъл в главата?
Кучето пак натисна звънеца.
— Почакай я малко, де…
Когато Айнщайн натисна звънеца трети път, чу как някакъв мъж вика от яд и болка. После чу женски вик за помощ.
Като лаеше тъй свирепо, както вчера в гората, Айнщайн задраска с нокти по вратата, като че ли наистина вярваше, че ще си пробие път през нея.
Травис се доближи и погледна през едно прозрачно ъгълче на прозореца от цветно стъкло. Тъй като коридорът беше ярко осветен, той успя да види двама души, които се биеха само на няколко фута от него.
Айнщайн лаеше и ръмжеше, беше съвсем подивял.
Травис натисна дръжката и видя, че е заключено. Тогава изби с лакът два сегмента от цветното стъкло, пъхна ръка, потърси ключалката, напипа и веригата и успя да влезе, точно когато оня със спортните гащи избута жената настрани и се обърна към него.
Но Айнщайн не остави никаква възможност на Травис да действа. Ретривърът се стрелна през коридора, право към бегача.
Оня постъпи както би постъпил всеки при вида на ядосано куче с тия размери: той побягна. Жената опита да го спре, но само го спъна леко, без да го събори. В края на коридора той се шмугна в някаква отворена врата и изчезна от погледа им.
Айнщайн се втурна покрай Нора Девън и с все сили успя да достигне все още отворената врата, като прецени точно разстоянието и влезе през пролуката, точно когато вратата се затваряше. Изчезна по петите на бегача. В стаята зад тая врата — Травис реши, че е кухнята — се чуваше лудо лаене, ръмжене и викове. Нещо се срути с трясък, после — още по-силен трясък; спортягата нещо ругаеше, а Айнщайн нададе такъв зъл вой, че Травис потръпна — и врявата стана съвсем оглушителна.
Тогава отиде при Нора Девън. Тя се подпираше върху долната част от перилата на стълбите. Попита я:
— Добре ли сте?
— Той почти… почти…
— Но май не можа съвсем — отгатна Травис.
— Не.
Той докосна кръвта върху брадичката й.
— Ранена сте.
— Кръвта е негова — каза тя, като я видя върху пръстите на Травис. — Аз го ухапах, мръсника — тя погледна към неподвижната вече врата. — Не му позволявайте да нарани кучето.
— Не е много вероятно — отвърна Травис.
Когато Травис бутна вратата на кухнята, шумът там беше намалял. На пода лежаха два стола с високи облегалки. Върху плочките бяха разпилени отломките от порцеланов съд за сладкиши на сини цветчета, а самите сладкиши от овесено брашно се търкаляха навсякъде по стаята — някои още цели, други — натрошени или смачкани. Бегачът седеше в единия ъгъл, голите му крака — свити, а ръцете — кръстосани върху гърдите отбранително. Едната му обувка я нямаше и Травис реши, че това е дело на кучето. Дясната му ръка кървеше, което пък беше работа на Нора Девън. Кървеше и левият му прасец, но тази рана очевидно бе от кучешко ухапване. Айнщайн го пазеше от безопасно за ритник разстояние, но винаги готов да го захапе, ако оня имаше неблагоразумието да се опита да напусне ъгъла.
— Добра работа — каза Травис на кучето. — Наистина добре свършена.
Айнщайн зави тихо, което значеше, че приема похвалата. Но когато бегачът реши да мръдне от ъгъла, тихото виене се превърна мигновено в ръмжене. Айнщайн го захапа и той веднага се намести пак в ъгъла.
— Твоята е свършена — каза Травис на бегача.
— Той ме ухапа! Те и двамата ме ухапаха — гузен гняв. Учудване. Неверие. — УХАПАХА ме.
Както много други самонадеяни побойници, които цял живот си мислят, че никой не може да им се опре, и този мъж беше потресен от откритието, че и него могат да го набият и наранят. Той от опит знаеше, че хората винаги се отдръпват примирени, стига само да ги притисне достатъчно и в погледа му да гори лудост и подлост. Мислеше, че не е възможно да е губещ. Обаче сега лицето му беше бледо и, изглежда, беше в шоково състояние. Травис взе телефона и се обади в полицията.
Пета глава
1
Късно сутринта в четвъртък, двадесети май, когато Винсент Наско се завърна от еднодневната си ваканция в Акапулко, първото нещо, което направи на международното летище в Лос Анджелиз, беше да си купи „Таймс“ — още преди да се качи на междуградското автобусче (наричаха го лимузина, но си беше автобусче) за окръг Ориндж. Докато пътуваше към градската си къща в Хантингтън Бийч, хвърли поглед на вестника и на трета страница видя статията за пожара в лабораториите Банодайн, град Ървин. Пламъците бяха избухнали малко след шест часа вчера сутринта, когато Винс пътуваше към летището, за да хване самолета за Акапулко. Едната от двете сгради на Банодайн беше погълната от пламъците преди още пожарникарите да ги овладеят.