Беше почти сигурно, че същите хора, които бяха платили на Винс да убие Дейвис Уедърби, Лотън Хейнз, Ярбекови и Хъдстънови, са наели и човек, който да запали фитила на Банодайн. Изглеждаше, че те се опитват да унищожат цялата информация за проекта „Франсис“ — не само в картотеките на Банодайн, но и в главите на учените, участвали в изследователската работа.
Но вестниците не казваха нищо за отбранителните контракти на Банодайн, които очевидно не бяха известни на обществеността. Пишеха за тази компания само, че е „водеща в индустрията на генното инженерство, със специална насоченост към създаването на революционно нови лекарствени средства посредством преструктурирането на ДНК.“
В пламъците беше загинал един нощен пазач. „Таймс“ не предлагаше обяснение защо той не е успял да избяга от огъня. Според Винс нападателите го бяха убили, а след това — изгорили, за да прикрият следите си.
Междуградското автобусче докара Винс досами вратата на къщата му. Стаите й бяха сенчести и хладни. Върху голия под можеше да се чуе ясно и отчетливо всяка стъпка, а ехото й кънтеше в почти празната къща.
Притежаваше жилището от две години, но все още не го беше обзавел с мебели. Всъщност в столовата — една студена дупка — и в две от трите спални нямаше нищо друго, освен евтини завеси срещу нежелателно заничане отвън.
Винс живееше с мисълта, че тази градска къща е само една кратка спирка, временно убежище преди някой ден да заживее в друга къща, до плажа в Ринкон, легендарен с прибоя и сърфистите си; там, където огромното бушуващо море беше самия живот. Но празнотата на жилището не идеше от временния му характер в житейските планове на Винс. Той просто обичаше голите бели стени, чистия бетонен под и пустите стаи.
В бъдеще, когато се сдобиеше с мечтаното жилище, Винс щеше да облицова с бели керамични плочки подовете и стените във всичките си големи стаи. Там нямаше да има дърво, нито камък или тухли, нито някакви декоративни плоскости, които според другите хора създавали усещане за „топлина“ и уют. Мебелировката щеше да бъде създадена по негови указания, с емайлирани метални части и облицовка от бял винил. Според него единственото допустимо изключение от лъскавите бели повърхности бяха неизбежното стъкло и блестящата сива стомана. И вече там, изолиран в това жилище-мечта, той най-сетне щеше да се почувства спокоен и в свой собствен дом за първи път в живота си.
Но сега, след като прибра багажа от куфара, трябваше да си приготви вечеря долу в кухнята. Риба тон. Три твърдо сварени яйца. Няколко сухи ръжени бисквити. Две ябълки и портокал. Бутилка „Гаторейд“.
В кухнята имаше маса и един стол в ъгъла, но той взе вечерята в почти празната голяма спалня на горния етаж. Седна на един стол до западния прозорец. Океанът беше съвсем наблизо — през една пресечка, зад крайбрежната магистрала и широкия плаж — затова от втория етаж той виждаше бушуващия прибой.
По небето имаше разкъсани облаци, които изпъстряха морската вода със сенките си. Някъде тя имаше цвета на разтопен хром, а другаде огромните маси вода приличаха на тъмна кръв.
Денят беше топъл, въпреки че през прозорците изглеждаше измамно студен, дори зимен.
Когато наблюдаваше океана, той винаги чувстваше как приливите и отливите на кръвта в неговите вени са в съвършена хармония с ритъма на огромните вълни.
И сега, след вечерята, той замря. В безсловесно общуване с морето — припяваше си нещо монотонно, а погледът му проникваше през бледото отражение в прозореца като през стъкло на аквариум. Но дори и сега той усещаше, че е някъде в океана — някъде дълбоко под вълните, в един чист, студен и безкраен свят на мълчанието.
По-късно следобед той отиде с камионетката си в Ървин и намери лабораториите Банодайн. Банодайн беше местност в подножието на планините Санта Ана. Компанията имаше две сгради в средата на доста широка площадка, учудващо голяма за район с толкова скъпи имоти: по-малката постройка беше на два етажа с форма на L, а по-голямата — V-образна, едноетажна, имаше само няколко тесни прозореца и напомняше крепост. И двете имаха съвременен дизайн, интересна смесица от плоски панели и красиво заоблени повърхнини, покрити с тъмнозелен и сив мрамор и бяха доста привлекателни. Тъй като около постройките имаше голям паркинг за персонала и добре поддържаната тревна площ с няколко палми и коралови дървета заемаше огромна площ, те изглеждаха по-малки от действителния си размер, който се губеше на фона на обширната равна земя.