Имаше и друго — ако той започне своето издирване от близките подножия на Санта Ана, където най-вероятно се крият бегълците от лабораторията, може да открие не когото трябва.
Може да загуби следата на златния ретривър и да се озове пред Чуждия, а това ще бъде опасно. Смъртно опасно.
Отвъд прозореца на спалнята бронираното с облаци небе и морето се сливаха в нещо мрачно и отдалечено като обратната страна на Луната.
2
В четвъртък, ден след като Айнщайн залови Артър Стрек в кухнята на Нора Девън, Стрек беше задържан по обвинение във влизане с взлом, нападение с телесна повреда и опит за изнасилване. Тъй като и преди беше осъждан за изнасилване и бе излежал две от трите години присъда, настоящата парична гаранция бе твърде висока, за да може да я плати сам. А и никой нямаше доверие в него за да поръчителства, затова изглеждаше, че ще му се наложи да остане зад решетките, докато делото му влезе в съда — което беше голямо облекчение за Нора.
В петък тя отиде да обядва с Травис Корнъл.
Сама се изненада, когато прие поканата му. Вярно, Травис изглеждаше наистина потресен, като научи за ужаса и насилието, които беше изтърпяла от ръцете на Стрек; вярно, дължеше в някаква степен запазването на честта и може би — дори живота си на това, че той пристигна в решаващия момент. Но наистина не беше възможно за няколко дни да изличи от съзнанието си манията за преследване, втълпявана с години от леля Вайълет. Затова и сега усещаше, спотаено някъде дълбоко в душата й, безпричинно подозрение и тревога. Нора можеше да се уплаши, даже да се ужаси, ако внезапно Травис опиташе да я насили някак — но не беше възможно това да я изненада. Тъй като беше настроена от ранно детство да очаква най-лошото от всички хора, вече можеха да я изненадат само нежността и съчувствието.
Въпреки всичко, тя прие да обядва с него.
Отначало не знаеше защо.
Но не беше нужно да мисли дълго, за да разбере отговора: кучето. Искаше да е близо до него, защото там се чувстваше сигурна и освен това никой преди не й беше дарявал безграничната обич, с която я обсипа Айнщайн. Досега не й се бе случвало да е обичана от когото и да е, затова новото усещане й хареса, нищо, че чувствата проявяваше едно животно. А сърцето й подсказваше, че може да има пълно доверие и на Травис Корнъл, защото Айнщайн му вярваше — а по всичко личеше, че Айнщайн не се лъже лесно.
Обядваха в едно ресторантче на открито, под синьо-бели чадъри, върху маса с ленена покривка, а на кучето бе позволено да седи до тях, макар и вързано за железния крак на масата. Айнщайн се държа добре, като повечето време се излежава кротко. Само от време на време вдигаше поглед и вперваше в тях изразителните си очи, докато не му пуснеха някое късче храна, но изобщо не беше досаден.
Нора знаеше малко за кучетата, но й се стори, че Айнщайн е необичайно тревожен и любопитен. Той често сядаше на различни места, за да наблюдава посетителите, които очевидно го вълнуваха.
А Нора я вълнуваше всичко. Това беше първият й обяд в ресторант, и въпреки че бе чела в хиляди романи как хората обядват и вечерят в ресторанти, изпитваше възторг и учудване от всичко. Розата в млечнобяла ваза. Корицата на менюто с релефно написаното име на заведението. Маслото, оформено в малки кръгчета като цветчета и после поставено в купа натрошен лед. Резенчето лимон в ледената газирана вода. Особено я заинтригува салатата от парени зеленчуци в ъгъла на чинията.
— Виж това — каза тя на Травис, след като сервитьорът поднесе ястието и си тръгна.
Той погледна намръщено в нейната чиния и каза:
— Нещо не е наред ли?
— Не, не. Виж… тези зеленчуци.
— Малки морковчета, малки тиквички.
— Къде ги намират такива миниатюрни? И погледни как са оформили отвън това доматче. Толкова е красиво. Как намират време да изпипват всичко така добре?
Тя знаеше, че това, което я изумява толкова, за него беше обичайно, знаеше, че учудването й разкрива липсата на опит и познания за света и в неговите очи изглежда като дете. Често се изчервяваше, понякога даже заекваше от объркване, но не можеше да се въздържи от коментари за чудесата наоколо. Травис почти непрекъснато беше усмихнат, но тя благодареше на Бога, че това не е оная покровителска усмивка; изглежда му беше наистина приятно да гледа как тя се радва на новите си открития и малките удоволствия на живота.
Когато привършваха кафето и десерта — сладкиш от киви за нея, ягодов крем — за Травис и цял шоколадов еклер специално за Айнщайн — Нора разбра, че е провела най-дългия разговор в живота си. Те прекараха два часа и половина без минутка глупаво мълчание, говорейки главно за книги, защото при отшелническия живот на Нора любовта към книгите беше единственото общо нещо между тях. Книгите и самотата. Изглежда той наистина се интересуваше от нейното мнение за писателите и имаше някои изумителни прозрения за творбите им, прозрения, които й бяха убягнали. За един следобед тя се смя повече, отколкото за цяла година преди. Това преживяване толкова я въодушеви, че понякога се чувстваше замаяна и когато напускаха ресторанта, вече не можеше да си спомни какво точно са казали; всичко се превърна в пъстра бъркотия. За нея това беше същото сетивно претоварване, което би почувствал човек от първобитно племе, ако се озове изведнъж в центъра на Ню Йорк Сити, затова й беше нужно време да поеме и усвои всички впечатления от днешните събития.