До ресторантчето отидоха пеша от нейната къща, където Травис беше оставил камионетката си и сега вървяха обратно, като Нора държеше каишката на кучето през цялото време. Айнщайн нито веднъж не се дръпна, нито оплете каишката в краката й, а подтичваше до нея или пред нея, като сегиз-тогиз я поглеждаше с толкова мило изражение, че тя не можа да сдържи усмивката си.
— Той е добро куче — каза тя.
— Много добро — потвърди Травис.
— И така добре се държи.
— Да, обикновено.
— И е тъй умен.
— Не го хвали прекалено.
— Да не се страхуваш, че ще стане суетен?
— Той вече е достатъчно суетен — отвърна Травис. — Ако стане по-суетен, ще бъде непоносим.
Кучето се обърна, погледна нагоре към Травис и звучно изсумтя, сякаш се подиграваше със забележката на господаря си.
Нора се засмя.
— Понякога ми се струва, че разбира поти всяка дума, която казваш.
— Понякога — съгласи се Травис.
Когато пристигнаха до дома й, Нора искаше да го покани вътре. Но се опасяваше, че поканата ще прозвучи твърде смело и не беше сигурна дали Травис няма да я разбере погрешно. Тя знаеше, че това са колебания на нервна стара мома, знаеше, че може — и трябва — да има доверие в него, но изведнъж в паметта й се изправи леля Вайълет и започна да бълва мрачни предупреждения за мъжете и Нора загуби волята да направи това, което знаеше, че е правилно. Денят мина чудесно и сега тя потръпваше от мисълта, че ако се опита да го продължи, ще стане нещо неприятно, ще опорочи хубавия спомен и ще я остави в лошо настроение, затова просто благодари за обяда и дори не посмя да му стисне ръката.
Но все пак се наведе и прегърна кучето. Айнщайн подуши шията й, лизна я веднъж, като я накара да се хили от гъдел. От устата й никога преди не бяха излизали подобни звуци. Тя можеше да го вземе в ръце и да го гали с часове, ако любовта й към кучето не бе само фон, на който изпъкваха опасенията от Травис.
Изправена пред отворената врата, тя ги гледаше как се качват в пикапа и тръгват.
Травис й помаха с ръка.
И тя му махна.
После автомобилът достигна ъгъла, зави надясно и изчезна от погледа, а Нора съжали, че от дребнав страх не покани Травис поне за малко. Малко остана да изтича след тях, да извика името му и да се втурне надолу по стъпалата към тротоара подир пикапа. Но него вече го нямаше и тя беше отново сама. Влезе в къщата без желание и затвори врата за светлината навън.
3
Служебният вертолет „Бел Джет Рейнджър“ се носеше бързо над гористите дефилета и стръмните хребети в предпланините на Санта Ана, а сянката му летеше по върховете на дърветата пред него, защото слънцето беше вече доста на запад в късния петъчен следобед. Когато доближиха горната част на каньона Свети Джим, Лемюъл Джонсън погледна през прозореца на пътническото отделение и видя долу четири от патрулните коли на окръжния шериф, спрели една зад друга по тесния черен път. Два други автомобила — микробусът на съдебния следовател и един Джип Чероки, вероятно собственост на жертвата — бяха паркирани до каменната къща. Пилотът едва намери място на поляната да приземи хеликоптера. Още преди да загасне двигателят и позлатените от слънцето перки да забавят въртенето си, Лем излезе от машината и забърза към къщата, а по петите го следваше неговата дясна ръка, Клиф Соумз.
Уолт Гейнз, окръжният шериф, излезе от къщата да посрещне Лем. Гейнз беше едър мъж, висок шест фута и четири инча, тежеше поне двеста фунта, с огромни рамене и широк гръден кош. Царевично жълтата коса и очите, сини като метличина между царевичните редове, можеха да го направят кинозвезда, стига лицето му да не беше толкова широко и с груби черти. Беше на петдесет и пет, но изглеждаше на четирийсет и косата му беше само малко по-дълга, отколкото по времето на неговата двайсетгодишна служба във военноморските сили.