Лем потръпна само при мисълта за това.
— Да не ти е студено? — попита го Уолт подигравателно.
Лем не отговори. Да, бяха приятели, и двамата бяха служители на закона: единият местен, а другият — федерален, но в този случай те обслужваха противоположни интереси. Задачата на Уолт бе да разкрие истината и да я представи на обществеността, а задачата на Лем — да прикрие случая зад десет ключа и да го запази недостъпен за никого.
— Яко смърди тука — каза Клиф Соумз.
— Трябваше да го помиришеш преди да напълним чувала — отвърна Уолт. — Гадост.
— Не е само… разлагане — продължи Клиф.
— Не е — потвърди Уолт, като сочеше към някои петна тук-там по пода, които не бяха причинени от кръв. — Има също урина и изпражнения.
— На жертвата ли?
— Не мисля — отговори Уолт.
— Направихте ли им някакви предварителни тестове? — попита Лем, като се опита да не придава на въпроса си тревожно звучене. — Някакви микроскопски проверки на място?
— Не. Ще носим пробите в лабораторията. Мислим, че са от това, дето е връхлетяло през прозореца.
Като вдигна поглед от чувала с трупа, Лем каза:
— Искаш да кажеш човека, който е убил Далбърг?
— Не е човек — отговори Уолт — и мисля, че го знаеш.
— Не е човек ли? — каза Лем.
— Поне не е човек като тебе и мене.
— Тогава какво мислиш, че е?
— Проклет да съм, ако знам — отговори Уолт, като потъркваше четината по тила си със своята голяма ръка. — Но ако съдим по тялото, убиецът е имал остри зъби, може би лапи с нокти и е бил в отвратително настроение. Сега започна ли да ви прилича на това, което търсите?
Лем не можеше да бъде подведен толкова лесно.
Известно време никой не проговори.
През строшения прозорец повя свеж боров въздух и малко намали вонята на разложена плът.
Тогава единият от лаборантите каза „А!“ и щипна с клещите си нещо от грубия зид.
Лем въздъхна уморено. Нещата не вървяха на добре. Хората на Уолт никога нямаше да разберат какво е убило Далбърг, но щяха да съберат достатъчно данни, за да проявят дяволско любопитство. В края на краищата нещата опираха до националната сигурност и беше недопустимо разни цивилни да утоляват жаждата си за сензации с това. Лем трябваше да прекрати тяхното разследване. Надяваше се неговата намеса да не ядоса Уолт. Истинска проверка за приятелството им.
Но както гледаше чувала с тялото, Лем изведнъж разбра, че във формата на трупа има нещо нередно. Просто отбеляза:
— Главата я няма.
— На вас, федералните, май нищо не може да ви убегне, а?
— Бил е обезглавен? — думите едва излизаха от устата на Клиф Соумз.
— Елате с мене — каза Уолт и ги поведе към другата стая.
Тя беше голяма, макар и примитивна кухня с ръчна водна помпа над мивката и старомодна печка за дърва.
Освен главата, в кухнята нямаше други следи от насилие. Разбира се, и главата стигаше. Беше поставена в средата на масата. В чиния.
— Господи — тихо промърмори Клиф.
Когато влязоха в стаята, един полицейски фотограф правеше снимки на главата от различни ъгли. Още не беше свършил, но се отдръпна, за да могат да виждат по-добре.
Очите на мъртвия мъж ги нямаше, бяха изтръгнати.
Клиф Соумз беше тъй побелял, че луничките му изпъкваха като пламъчета върху кожата.
На Лем му се повдигна, но не просто от станалото с Уес Далбърг, а от мисълта за всичките убийства, които предстояха. Той се гордееше със способностите си да ръководи и разследва и знаеше, че ще се справи с този случай по-добре от всеки друг. Но освен това беше достатъчно твърдоглав и практичен, за да подцени който и да е противник или да вярва, че може бързо да се измъкне от сегашния кошмар. Нужни бяха много време, търпение и късмет за проследяването на убиеца, а дотогава щяха да се появят доста трупове.
Главата не беше просто отрязана от тялото на мъртвия. Убиецът не беше действал толкова чисто. Изглеждаше, че е дъвкана, разкъсвана със зъби и накрая — изтръгната.
По ръцете на Лем изведнъж изби пот.
Странно… В празните очни кухини на главата като че ли имаше широко отворени очи, които го гледаха втренчено.
Една капчица ледена пот се спусна точно по средата на гърба му, по гръбначния стълб. Беше по-уплашен от всякога, никога не бе помислял, че може да изпита подобен страх — но в никакъв случай нямаше да допусне друг да поеме тази задача. Беше жизненоважно за сигурността на нацията и обществената безопасност да се действува безпогрешно в извънредните обстоятелства, а той не вярваше, че някой друг ще се справи като него. Това не бяха само болни амбиции. Всички казваха, че е най-добрият и той знаеше, че са прави; самочувствието му беше оправдано и не се преструваше на скромен. Това беше негово разследване и той щеше да издържи до края.