В домашното му възпитание неговите родители твърде много държаха на чувството за дълг и отговорност. „Един чернокож — обичаше да казва баща му — трябва да върши работата си дваж по-добре от белия, за да му имат изобщо доверие. Това не бива да те огорчава. И не си заслужава да се противиш. То си е просто факт. Все едно да се противиш на студеното време през зимата. Трябва не да се инатиш, а да приемеш живота такъв, какъвто е и да работиш с удвоени сили — само така ще постигнеш целите си. А ти трябва да успееш, защото си първи между всичките си братя…“ Поради това възпитание Лем не можеше да върши работата си другояче, освен да се отдава всецяло и без колебание на всяко поръчение. Ужасяваше се от мисълта за неуспех и въпреки че това рядко се случваше, със седмици беше дълбоко потиснат, ако му се изплъзнеше успешното приключване на някой случай.
— Може ли да поговорим насаме за минутка? — помоли Уолт и тръгна към отворената задна врата на къщата.
Лем кимна. А на Клиф каза:
— Остани тука. И направи така, че никой — патолозите, фотографът, униформените ченгета, НИКОЙ — да не си тръгне преди да съм успял да говоря с тях.
— Да, сър — отвърна Клиф. После тръгна бързо към предната част на къщата да съобщи на всички временната забрана за напускане — и да се отърве от погледа на безоката глава.
Лем последва Уолт Гейнз на полянката зад сградата. Забеляза, че там се търкалят една метална кофа и дърва за горене и спря да ги разгледа.
— Мислим, че всичко е започнало оттук — каза Уолт. — Може би Далбърг е излязъл да вземе дърва за камината. Може би нещо е изскочило от гората насреща, той е хвърлил кофата по него и после се е втурнал вътре в къщата.
Те стояха в лъчите на кърваво-оранжевото следобедно слънце, обградени от дървета и се взираха в червеникавите сенки и тайнствените зелени дълбини на гората.
Лем беше неспокоен. Чудеше се дали беглецът от лабораторията на Уедърби е някъде наблизо и ги наблюдава.
— Какво се е случило? — попита Уолт.
— Не мога да ти кажа.
— Национална сигурност?
— Точно така.
Смърчовете, боровете и чинарите зашумяха от лекия бриз и той помисли, че чува как нещо се приближава скришом в гъсталака.
Само си въобразява, разбира се. И все пак го успокояваше мисълта, че и двамата с Гейнз имат сигурни пистолети в леснодостъпни кобури под саката. Уолт му каза:
— Ако толкова настояваш, можеш да си държиш устата затворена, но не можеш да скриеш всичко от мене. И сам виждам някои неща. Не съм глупак.
— Никога не съм го помислял.
— Във вторник сутринта, дявол го взел, всички полицейски участъци в Ориндж и Сан Бернардино са вдигнати по спешност от твоята НУС с молба да съдействат за залавяне на беглец, подробностите — после. От което косите ни се изправят. Ние добре знаем какви задачи изпълняват твоите хора — охрана на научните изследвания за отбраната, запазване на нашите тайни от пикаещи водка руснаци. И тъй като в Южна Калифорния са половината от научните центрове на отбраната в страната, значи има доста за крадене.
Лем продължаваше да наблюдава гората и стискаше зъби.
— И така — продължи Уолт — ние решаваме, че ще ни се наложи да преследваме някой руски агент с парещи документи в джоба и сме щастливи, че ни се удава възможност да сритаме нечий гаден задник в името на Чичо Сам. И какво? По обед, вместо да ни дадат подробностите, получаваме заповед да прекратим готовността. Няма да има преследване на беглец. От твоя щаб казват — всичко е под контрол. Първоначалната тревога е вдигната погрешно — казват.
— Така е — в управлението бяха разбрали, че не е възможно да контролират добре местната полиция и следователно не могат да имат пълно доверие в нея. Това беше работа за военните. — Погрешна тревога.
— Как ли не, дявол го взел. Късно следобед същия ден научаваме, че военноморските хеликоптери от Ел Торо кръстосват над хълмовете в подножието на Санта Ана. А в сряда сутринта сто морски пехотинци с електронни устройства за следене са докарани със самолети от Кемп Пендълтън и плъзват да търсят по земята.
— Чух за това, но то няма нищо общо с моето управление — каза Лем.
Уолт старателно отбягваше да погледне Лем в очите. Зяпаше към гората. Ясно беше: знае, че Лем лъже и знае, че Лем е длъжен да го излъже и не искаше да нарушава добрите обноски, като принуди Лем да прави това докато го гледа в очите. Въпреки че изглеждаше груб и с лоши маниери, Уолт Гейнз беше необикновено чувствителен човек с рядък талант за приятелство.
Но той бе също и окръжен шериф и беше длъжен да упорства за истината, даже ако знаеше, че Лем няма да разкрие нищо. Каза му: