— От военноморските сили ни казват, че това е само учение.
— Това, което и аз чух.
— Винаги ни уведомяват за ученията си десет дни предварително.
Лем отново не отговори. Стори му се, че вижда нещо в гората, движение на сенки, сякаш нещо тъмно приближаваше в мрака под смърчовете.
— Значи така, морските пехотинци прекарват цялата сряда и половиния четвъртък горе в хълмовете. Но когато репортерите чуват за това „учение“ и пристигат да душат наоколо, ония с автоматчетата внезапно го прекратяват, събират си парцалките и — хайде в къщи. Като че ли… това, дето го търсят е толкова страшно и, дявол да го вземе, толкова свръхсекретно, че предпочитат да не го намерят, отколкото да го намерят и пресата да разбере какво е.
Оглеждайки гората, Лем се напрягаше да види нещо през бързо тъмнеещите сенки, да улови още веднъж движението, което привлече погледа му преди секунда.
Уолт продължи:
— А вчера следобед НУС искат от нас да ги информираме за всякакви „доклади за странни събития, необичайни нападения или изключително жестоки убийства“. Искаме допълнителни разяснения, не получаваме нищо.
Ето го. Шумолене в мрачевината зад вечнозелените клони. Около осемдесет фута навътре от края на гората. Нещо, което прескача бързо и безшумно от едно сенчесто прикритие в друго. Лем пъхна дясната си ръка под сакото, върху дръжката на пистолета в скрития кобур.
— И точно един ден след всичко това — не спираше да говори Уолт — ние намираме горкия нещастник Далбърг разкъсан на парчета — и това ако не е най-странното и „изключително жестоко“ убийство, което мога да си представя, но не искам. А сега ето те и тебе, господин Лемюъл Ейса Джонсън, началник на щаба на НУС за Южна Калифорния и аз съм сигурен, че ти не си хвъркал с хеликоптера до тука да ме питаш дали искам лучен сос или нещо друго, като се съберем утре вечер да играем бридж.
Движението беше по-близо, доста по-близо от осемдесет фута. Лем го губеше от очи поради слоестите сенки и лъчите на късното следобедно слънце между клоните, които по странен начин изопачаваха всичко. Съществото вече беше на четиридесет фута, даже по-малко и изведнъж тръгна право към тях, затича към тях през гъсталака; Лем изкрещя веднъж, извади пистолета от кобура и без да иска политна няколко стъпки назад преди да заеме стойка за стрелба с широко разтворени крака и две ръце върху оръжието.
— Това е диво муле — каза Уолт Гейнз.
Наистина. Просто едно диво муле.
Животното спря на десетина фута от тях, под увисналите клони на един смърч и ги загледа с големите си кафяви очи, светнали от любопитство. Държеше главата си високо, а ушите му бяха щръкнали.
— Толкова са свикнали с хората из тия каньони, че са почти питомни — обясни Уолт.
Лем въздъхна уморено докато прибираше пистолета.
Дивото муле усети напрежението на хората, обърна се и се впусна в галоп по пътечката докато се загуби в гората.
Уолт наблюдаваше Лем с изпитателен поглед.
— Какво се крие там, приятел?
Лем не отговори. Само избърса потните си ръце в сакото.
Бризът отслабна, но стана по-хладен. Наближаваше вечерта, а нощта неотклонно я следваше.
— Никога не съм те виждал нервен и уплашен — каза Уолт.
— От кофеина е. Много кафе пих днес.
— Глупости.
Лем сви рамене.
— Изглежда, че това, което е убило Далбърг е някакво животно, нещо с много зъби и нокти, нещо свирепо — каза Уолт. — Но, дявол го взел, никое животно няма да вземе и постави главата на човека върху чиния в средата на кухненската маса. Гаднярска шега. А животните не си правят шеги с никого, камо ли гадни. Каквото и да е убило Далбърг… то е оставило главата така, за да ни се присмее. За Бога, с какво си имаме работа?
— Ти не искаш да знаеш това. И не трябва да знаеш, защото аз поемам юридическата отговорност за този случай.
— Взели те мътните.
— Имам правото за това — каза Лем. — Той вече е в ръцете на федералните власти, Уолт. Ще конфискувам всичките веществени доказателства, събрани от твоите хора, всичките доклади, които са написали досега. Ти и подчинените ти нямате право да споменавате на никого какво сте видели тука. Ще разкриете дело за случая, но вътре ще има само една записка от мене в уверение на това, че на пълно законно основание разследването поемат федералните власти. Измъквате се. Каквото и да стане, никой не може да те обвини, Уолт.
— Майната ти.
— Остави тая работа, Уолт.
Шерифът се намръщи:
— Аз съм длъжен да зная…
— Остави я.
— … дали хората в моя окръг са в опасност? Поне това ми кажи, по дяволите.