— Слушай, Лемюъл, хайде да не започваме гаден расов конфликт точно тука.
— Ти си непоправим.
— Да, а ти се повтаряш. Както и да е. След доста мислене реших, че убийствата на хората, които работят в Банодайн са свързани някак с издирването на морските пехотинци, проведено в сряда и четвъртък. Също и с убийството на Уесли Далбърг.
— Няма никаква прилика между убийството на Далбърг и другите.
— Как ще има, като убиеца е различен. Това поне разбирам. Ярбекови, Хъдстънови и Уедърби са очистени от професионалист, а бедният Уес Далбърг е разкъсан на парчета. Но, за Бога, връзка има, иначе вие нямаше да проявите интерес, и връзката е Банодайн.
Слънцето почти се скри. Сенките загубиха очертанията си и станаха по-тъмни.
Уолт каза:
— Представям си го така: в Банодайн са работили над някаква нова животинка, генетично изменена, а тя се е освободила, избягала и заразила някого. Но не с обикновена болест. Тя всъщност е разрушила мозъка му, превърнала го е в дивак или нещо подобно…
— Съвременен вариант на Доктор Джекил за електронната епоха ли? — прекъсна го Лем с подигравателна нотка в гласа.
— … и той се изплъзнал от лабораторията преди някой да разбере какво му се е случило, забягнал към хълмовете, дошъл тука и нападнал Далбърг.
— Ти какво, да не би по цял ден да гледаш от тъпите филми на ужаса?
— А що се отнася до Ярбек и другите, тях може би са ги елиминирали, защото са знаели за случката и от страх за възможните последствия са имали намерение да разкажат всичко пред пресата.
Някъде долу в тъмния каньон се надигна тих, ечащ вой. Може би някой койот.
Лем искаше да избяга далеч от гората. Но първо трябваше да се справи с Уолт Гейнз, да отклони шерифа от тази посока на мислене и да възпре любопитството му.
— Я ми кажи направо, Уолт. Ти да не би да мислиш, че правителството на Съединените Щати избива собствените си учени, за да им затвори устата?
Уолт направи гримаса, защото знаеше колко неправдоподобен — или направо невъзможен — беше този сценарий.
Лем продължи:
— Да не би да живеем в някакъв евтин роман? Да убиваме собствените си хора? Или вече е месецът на Общонационалната Мания За Преследване? Наистина ли вярваш на тая измишльотина?
— Не — призна Уолт.
— И как е възможно убиецът на Далбърг да е бил умопомрачен учен със заразен мозък? Господи, нали сам каза, че някакво животно е убило Далбърг, нещо с нокти и остри зъби.
— Е добре, добре, наистина не съм съвсем наясно. Поне не с всичко. Но съм сигурен, че всичко това някак е свързано с Банодайн. Не съм тръгнал по съвсем погрешна диря, нали?
— Да, тръгнал си — каза Лем. — По съвсем погрешна.
— Наистина ли?
— Да, наистина — на Лем никак не му се нравеше, че трябва да лъже и манипулира Уолт, но все пак го направи. — Дори не трябва да ти казвам, че си тръгнал по погрешна следа, но мисля, че като приятел ти дължа нещо.
Зловещият вой в гората вече беше придружен от много гласове на диви животни и това потвърждаваше, че са само койоти, но въпреки това Лем Джонсън изтръпваше от този звук и никак не му се оставаше там.
Като триеше с ръка своя широк като на бик врат, Уолт каза:
— Значи това няма изобщо нищо общо с Банодайн?
— Нищо. Просто е случайно съвпадение, че Уедърби и Ярбек работят там и, че Хъдстън преди е работил там. Ако настояваш да търсиш връзка, просто си слагаш прът в колелата, което за мене е добре дошло.
Слънцето залезе и точно когато се скри зад хоризонта от някаква, сякаш внезапно отключена врата, над тъмните пространства повя доста по-хладен, режещ бриз.
Още с ръка зад врата си, Уолт каза:
— Значи не е Банодайн, а? — и след като въздъхна, продължи. — Много добре те познавам, приятелче. Имаш толкова силно чувство за дълг, че би излъгал и собствената си майка, ако го изискват националните интереси.
Лем мълчеше.
— Както и да е — продължи Уолт. — Отказвам се. Отсега нататък разследването си е само твое. Но при условие, че няма нови жертви в моя район. Ако обаче това се случи… е, тогава може да взема нещата пак в свои ръце. Не мога да ти обещая, че няма да го правя. Знаеш, че аз също имам чувство за дълг.
— Знам — каза Лем и се почувства виновен, почувства се пълен боклук.
Накрая двамата тръгнаха отново към къщата.
Небето — на изток вече съвсем черно, а на запад все още изпъстрено с тъмнооранжево, червено и мораво — се спускаше върху тях като капак на огромна кутия.
Койотите виеха.
Далеч в смрачената гора нещо отвръщаше на техния вой.
Пума, помисли Лем, но знаеше, че този път лъже дори себе си.
4
В неделя, два дни след успешния петъчен обяд, Травис и Нора отидоха с кола до Солванг — селище в датски стил в долината Санта Инес. То беше туристическо място с много магазинчета, продаващи какво ли не — от изключителен скандинавски кристал до пластмасови имитации на датски халби за бира. Необикновената архитектура (въпреки изкуствената си прецизност) и многобройните дървета по улиците увеличаваха неподправеното удоволствие от разглеждането на витрините.