На Травис няколко пъти му се прииска да хване Нора за ръката и да я държи докато се разхождат. Това изглеждаше съвсем нормално и естествено. Но му се стори, че тя може още да не е готова даже за такъв безобиден контакт като хващането на ръка.
Нора отново носеше грозновата рокля, този път с убит син цвят, безформена като торба. Простички обувки. Гъстата й тъмна коса беше свободно отпусната като първия път, когато я видя.
Но времето, прекарано с нея, беше наистина приятно. Държеше се много мило и проявяваше безкрайна чувствителност. Въпреки че плахостта и скромността й бяха малко прекалени, точно те привличаха Травис. Беше чаровна като разглеждаше всичко с широко отворени очи и го радваше нейната изненада от съвсем прости неща — един магазин, продаващ само часовници с кукувички; друг — само препарирани животни; музикална кутия с перлена вратичка, зад която танцуваше малка балерина.
Купи й фланелка със специално изписан за нея надпис, но не й позволи да го види докато не беше готов: НОРА ОБИЧА АЙНЩАЙН. Тя обяви, че никога няма да носи фланелки, че това не е в стила й, но Травис знаеше, че ще облече тази, защото наистина обичаше кучето.
Може би Айнщайн не можеше да прочете думите, но като че ли разбра за какво става дума. Когато излязоха от магазина и освободиха каишката му от колонката за паркиране, където го бяха завързали, тя му показа надписа, държейки фланелката пред него, а Айнщайн я погледна сериозно и после весело близна и подуши Нора.
Само един лош момент помрачи деня. След като завиха по една уличка и доближиха друга витрина, Нора изведнъж спря и се загледа към тълпите туристи по тротоарите — много хора, хапващи сладолед в големи вафлени кофички, много хора с ябълкови торти в хартиени чинийки, мъже, носещи каубойски шапки с пера, купени от някое магазинче, красиви момичета по шорти и с леки наметки, една възпълна дама с яркожълти дрехи, много хора, говорещи английски, испански, японски и виетнамски и всичките други езици, които човек може да чуе по курортите в Южна Калифорния — след това погледна през шумната улица към магазин за подаръци, построен като триетажна вятърна мелница от камък и греди и внезапно замръзна на място, като в шок. Травис трябваше да я отведе до една пейка в малък парк, където тя седна и трепери няколко минути преди да проговори и му каже какво не е наред.
— Претоварена съм — каза накрая с пресекващ глас. — Толкова много… нови гледки… нови звуци… толкова различни неща съвсем изведнъж. Ужасно съжалявам.
— Няма нищо — той беше трогнат.
— Свикнала съм да стоя в моите стаи, сред познати неща. Хората гледат ли ни?
— Никой не е забелязал нищо. Няма какво толкова да гледат.
Тя седеше с превити рамене, наведена глава, със свити в юмручета китки върху скута си — докато Айнщайн не постави глава на коленете й. Галейки кучето, постепенно се отпусна.
— Беше ми приятно каза тя, но без да вдига поглед, — наистина много приятно, и изведнъж си помислих колко съм далече от къщи, колко чудесно далече от къщи…
— Всъщност не си. По-малко от час с кола — увери я той.
— Много, много далече — продължи тя.
Травис предположи, че за нея това наистина е голямо разстояние.
А тя каза:
— И като проумях колко съм се отдалечила от дома си и колко… различно е всичко, аз се свих от страх, като дете.
— Ако искаш, веднага си тръгваме за Санта Барбара?
— Не! — отговори тя и най-накрая го погледна в очите. Поклати глава. После се осмели да погледне хората, изпълнили малкия парк и магазина за подаръци с форма на вятърна мелница. — Не. Искам да поостана още. Целия ден. Искам да обядвам в някой истински ресторант, не в кафене на тротоара, а като другите хора — вътре, и чак тогава да си отида у нас, като стане тъмно — тя премигна и повтори трите думи с учудване. — Като стане тъмно.
— Добре.
— Освен ако, разбира се, ти не искаш да се прибереш по-рано.
— Не, не — отвърна той. — Планирал съм ден, който трябва да се помни.
— Благодаря ти, че ми помагаш.
Травис повдигна едната си вежда:
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш.
— Опасявам се, че не знам.
— Помагаш ми да заживея в света навън — каза тя. — Жертваш времето си да помогнеш на някой… като мене. Колко си щедър.