Той се учуди:
— Нора, позволи ми да те уверя, че изобщо не съм дошъл тука с благотворителна цел!
— Сигурна съм, че мъж като тебе трябва да има по-добри занимания в един майски неделен следобед.
— Е, да — отговори той със самоирония. — Можех да си остана в къщи и да излъскам до съвършен блясък всичките си обувки със стара четка за зъби. Или да преброя късчетата в голям пакет къси макарони.
Тя го гледаше с недоверие.
— За Бога, ти май наистина говориш сериозно — каза Травис. — Мислиш, че съм тук, просто защото те съжалявам.
Тя прехапа устни и отговори:
— И така е добре.
После погледна пак към кучето и каза:
— Нямам нищо против.
— Но, Господи, не съм тук от съжаление! Дойдох, защото ми е приятно да бъда с тебе, наистина, и много те харесвам.
Червенината, избила по бузите й, се виждаше въпреки че бе с наведена глава.
Известно време никой не проговори.
Айнщайн я гледаше с обожание, докато го галеше и само от време на време обръщаше очи към Травис, сякаш искаше да му каже: „Е, добре, вече успя да се сближиш малко с нея, затова сега не стой като някакъв глупак, ами кажи нещо, направи нещо, спечели я“.
Тя почеса ретривъра зад ушите, погали го няколко минути и каза:
— Вече ми мина.
Излязоха от малкия парк, отново тръгнаха покрай витрините и след минута-две като че ли забравиха нейния пристъп на паника и неговото нескопосано обяснение в любов.
Травис имаше чувството, че ухажва монахиня. Но постепенно разбра, че нещата стоят още по-зле. Откакто съпругата му почина преди три години, той не беше виждал жена. И сега всичко, свързано с любовните отношения му изглеждаше необикновено и съвсем ново. Всъщност това, което ставаше сега, напомняше повече как някой свещеник задява монахиня.
Почти на всяка пресечка имаше пекарница и стоките по рафтовете на тези магазинчета изглеждаха една от друга по-вкусни. В топлия пролетен въздух се смесваха миризмите на канела, пудра захар, индийско орехче, бадеми, ябълки и шоколад.
Пред всяка пекарница Айнщайн се изправяше на задни лапи, поставяше предните върху рамката на витрината и гледаше замечтано през стъклото към изкусно подредените сладкиши. Но никъде не си позволи да влезе вътре и нито веднъж не залая. Молеше за почерпка с трогателен, но съвсем тих вой, сякаш за да не дразни тълпящите се туристи. Наградата — едно парченце шоколад с плънка от американски орехи и малък ябълков сладкиш — го задоволи и той не упорстваше повече с молбите си.
След десетина минути Айнщайн прояви изключителната си интелигентност пред Нора. Досега за нея той беше просто едно добро куче, обичливо, умно и с прилично поведение, което прояви значителни способности при задържането на Арт Стрек в ъгъла, но до сега не й бе давал повод да усети нещо от невероятните си умствени способности. Тя отначало дори не разбра точния смисъл на това, което стана пред очите й.
Минаваха покрай градската аптека, където се продаваха също вестници и списания, изложени на външен щанд близо до входа. Айнщайн изненада Нора, като внезапно изтръгна каишката от ръката й, хуквайки към аптеката. Още преди Нора и Травис да го извикат обратно, Айнщайн издърпа със зъби едно списание от щанда, донесе го при тях и го пусна пред нозете на Нора. Беше „Съвременна съпруга“. Когато Травис посегна да го улови, Айнщайн се изплъзна, захапа още един брой „Съвременна съпруга“ и го остави на земята пред Травис, точно когато Нора вдигаше своето списание, за да го остави на щанда.
— Глупаво куче — каза тя. — Какво ти е влязло в главата?
С каишката в ръка, Травис се провря през минувачите и върна второто списание там, откъдето го бе взело кучето. Стори му се, че знае какво точно си е наумил Айнщайн, но не каза нищо от страх да не подразни Нора и те продължиха разходката си.
Айнщайн разглеждаше всичко с интерес, душеше минувачите и сякаш изведнъж забрави внезапното си влечение към публикациите по въпросите на брака.
Но не бяха извървели и двайсет крачки, когато кучето рязко се обърна, шмугна се между краката на Травис, изтръгна каишката от ръката му и почти го събори. Айнщайн се насочи право към аптеката, захапа някакво списание от щанда и се върна обратно.
„Съвременна съпруга“.
Нора още не разбираше нищо. Реши, че това е много смешно, наведе се и разроши козината на ретривъра.
— Това ли е любимото ти четиво, глупчо? Не изпускаш брой, така ли? Сигурна съм, че си го четеш редовно. Ама ти си бил голям романтик.
Двама туристи бяха забелязали игривото куче и се усмихваха, но те още по-малко от Нора можеха да схванат, че зад тази игра със списанието се крият сложни намерения.