Джони Телчето беше вече на трийсет и пет и живееше в къща за милиони долари до плажа в Сан Клементе. Десетте й стаи и петте бани бяха преправени от специалист по дизайн на интериора, комуто беше платено да създаде едно автентично — и твърде скъпо — убежище от съвременния свят в стил Ар Деко. Всичко бе в черни, сребърни и тъмносини нюанси, подчертани от тюркоазено и розово. Джони каза веднъж на Винс, че обича Ар Деко, защото му напомня за бурното време на двайсетте, а обича това време, защото то е романтичната епоха на легендарните гангстери.
Според Джони Телчето престъпленията не бяха само средство за печелене на пари, нито просто бунт срещу ограниченията на цивилизованото общество, даже не толкова зов на кръвта, а преди всичко — величествена романтична традиция. Той мислеше себе си за побратим на всеки едноок пират-удушвач, кръстосвал някога моретата в търсене на плячка; на всеки разбойник по пътищата, ограбвал пощенски дилижанси; на всички касоразбивачи, похитители, крадци и главорези през епохите на човешката престъпност. Твърдеше, че има мистично родство с Джеси Джеймз, Дилинджър, Ал Капоне, братята Долтън, Лъки Лучано и още цял легион тям подобни — Джони ги обичаше всички тия свои легендарни братя по оръжие, кръв и кражби.
След като поздрави Винс на вратата, Джони му каза:
— Заповядай, заповядай, велики приятелю. Колко е хубаво, че те виждам пак.
После се прегърнаха. Винс не обичаше прегръдките, но тъй като бе работил за чичото на Джони — Релиджо, още когато живееше в Ню Йорк, и продължаваше от време на време да прави услуги на фамилията Фустино по западния бряг, връзката им беше стара — достатъчно стара за да направи прегръдката необходима.
— Изглеждаш добре — каза Джони. — Вижда се, че се грижиш за себе си. Още ли си подъл като змия?
— Гърмяща — отвърна Винс, леко раздразнен, че е принуден да говори такива глупости, но знаеше, че Джони обича точно този криминален жаргон.
— Толкова отдавна не съм те виждал — помислих, че ченгетата са ти затрили задника.
— Не, никога няма да остана безработен — Винс искаше да каже, че затворът не може да бъде част от неговата съдба.
А Джони разбра, че Винс предпочита да застреля този-онзи отколкото да се подчини на закона.
— Сигурен съм, че ако те хванат натясно, ще надупчиш повечето от тях преди да могат да те отведат. Само така съвестта ти ще е спокойна.
Джони Телчето беше невероятно грозен човек и вероятно затова чувстваше нуждата да се представя за продължител на една велика романтична традиция. През годините Винс беше забелязал, че професионалистите с по-приятна външност никога не величаеха занаята си. Те ликвидираха когото трябва хладнокръвно или защото обичаха да убиват, или защото бе необходимо; присвояваха, крадяха и изнудваха просто за да припечелят по-лесно — и толкова: никой от тях не възвеличаваше себе си и не размишляваше твърде много. Така и трябваше да бъде. Но тези, чиито лица сякаш бяха отлети от грапав бетон, тези, които приличаха на Квазимодо в лошо настроение — много от тях си връщаха отнетото от съдбата, като имитираха с външния вид и поведението си Джими Кагни от „Обществен враг“.
Джими беше облечен с черен десантен костюм и черни маратонки. Той винаги носеше черно, сигурно защото мислеше, че така изглежда зловещ, а не просто грозен.
От преддверието Винс последва Джони в хола, където мебелите бяха тапицирани с черен плат, а масите — покрити с лъскава черна политура. Имаше позлатени настолни лампи, изработени от Ранк, огромни сребристи вази в стил Ар Деко, изработени от Дом и два старинни стола на Жак Рулман. Винс знаеше историята на тези вещи, защото при предишни посещения Джони Телчето беше изоставял за кратко ролята на закоравял главорез и се раздрънкваше за новите си скъпоценни придобивки.
Една привлекателна блондинка се излежаваше на шезлонг в сребристо и черно и четеше списание. Беше на не повече от двайсет, но твърде зрелият й вид малко дразнеше. Пепеляво русата й коса беше късо подстригана, а ла пиколо. Носеше копринена домашна пижама в китайско червено, плътно прилепнала към едрите й гърди. Вдигна очи и се нацупи на Винс, сякаш се опитваше да прилича на Джийн Харлоу.
— Това е Саманта — представи я Джони Телчето. А на Саманта каза: — Муци, този тук е един издигнат мъж, комуто никой не смее да пречи, една жива легенда на времето си.
Винс се почувствува като идиот.
— Какво значи „издигнат мъж“? — попита блондинката с писклив глас, без съмнение заимстван от старата филмова звезда Джуди Холидей.